Братството на камъка

Предполагаше, че е взела такси. Това го изненада, защото Арлийн предпочиташе да върви пеш, дори и на големи разстояния. Поне колата на преследвачите бе пред него. Няколкото автомобила между тях намаляваха до минимум вероятността да го забележат, дори и да се обърнеха назад. Дъждецът, който се превърна в проливен дъжд, му осигуряваше допълнителна защита, въпреки че студените капки се стичаха по лицето му и го караха непрекъснато да премигва.

За да спре това, той се съсредоточи върху дисциплината, която бе изучавал в Индустриалното училище в Роки Маунтин. Трябваше да привикне към приближаващия се към очите му остър връх на рапирата. Там се научи да подчинява на своята воля рефлексното затваряне на клепачите си. Някои студенти така и не се научиха. Но те и не останаха в училището много дълго.

През силния дъжд, от който вълнените му ръкавици бяха подгизнали, а под яката на полушубката му се стичаше вода, той последва тъмносинята кола. Навлязоха в централната част на Манхатън и завиха по Петдесета улица.

Дру намали скоростта, защото и колата пред него направи същото. В същия миг разбра защо. Някъде напред, но все пак достатъчно близо, за да различи кестенявата й коса, той видя Арлийн да слиза от едно такси.

Сърцето му отново се разтуптя. Тя никога не носеше грим. Слънцето и вятърът придаваха на лицето й прекрасен тен. Челото, скулите и брадичката й бяха великолепно оформени. Чертите й бяха изключителни. Но не беше като порцеланова кукла. Въпреки че имаше малко кокалеста фигура, бедрата, ханша и гърдите й бяха като на кинозвезда. Тя беше по-скоро мускулеста, а не закръглена.

Тъмносинята кола спря. Мъжът с мръсните дрехи на пияница се промъкна от задната седалка на предната и седна на волана. Добре облеченият последва Арлийн. Тъй като започнаха да свирят клаксони, „пияницата“ подкара колата. Дру се подсмихна злорадо. Къде ли щеше да намери място да паркира в претъпкания център на Манхатън! Макар да рискуваше да го спре полиция, оня обиколи квартала два пъти, докато накрая се появи партньорът му. Изведнъж Дру забеляза, че този, който последва Арлийн, носеше слушалки на главата си. Една тънка жичка стигаше до джоба на сакото му.

Още в Бостън, докато се разхождаше сред младежите, Дру бе забелязал, че много от тях, а дори и възрастните носят подобни слушалки на ушите си. Понякога успяваше да дочуе музика от тях. Беше отишъл в един музикален магазин и разбра, че слушалките принадлежат на едно радио с магнетофонче, наречено „уолкмен“. Добре облечените мъже не носеха уолкмени, макар че слушалките бяха нещо доста естествено и не привличаха внимание. Значи той не слушаше музика, а поддържаше контакт с шофьора в колата чрез малка двупосочна радиостанция. Пияницата можеше да си кара наоколо целия следобед и въпреки това да знае къде точно и кога да вземе партньора си.

Макар че бе само четири и половина, следобедът бе мрачен и човек имаше чувството, че е привечер. Дру спря мотора до бордюра, рискувайки глоба. Колите го подминаваха. Той пък не обръщаше внимание на студения дъжд и гледаше петдесетина метра напред, където Арлийн влезе в един магазин.

Беше отгатнал къде отива. Витрините на магазина бяха пълни със спортни стоки, повечето за алпинисти. Спирали, леки найлонови въжета с различни дължини, котки, чукчета, примки, чанти и сакове за излети, катерачески обувки. Какво ли не.

Магазинът продаваше спортни стоки, но беше специализиран и катерачите от целия северозапад знаеха за него. Самият Дру няколко пъти бе идвал тук с Арлийн и Джейк.

Въртящата се стъклена врата я скри. Добре облеченият със слушалките намери пролука в потока от коли, прекоси улицата и застана до витрината, откъдето можеше да я наблюдава, без тя да го забележи.

Но ако погледнеше в другата посока, щеше да види Дру.

Тъмносинята кола скоро щеше да се появи. Дру обърна мотоциклета и се върна до кръстовището. Прекоси авенюто и се отдалечи достатъчно, за да не може пияницата да го забележи, когато мине с колата. Въпреки дъжда и разстоянието, все още можеше да наблюдава мъжа до магазина и да види кога Арлийн ще излезе оттам.

След двадесет минути тя наистина се появи с три пакета.

Късметът й беше удивителен. Веднага успя да вземе такси. Но късметът на преследвачите й също беше голям — тъмносинята кола се появи зад ъгъла в мига, в който таксито тръгна. Добре облеченият седна отзад и потеглиха.

Тогава късметът на Дру изневери.

Докато изкара мотоциклета на улицата и го подкара, светофарът пред него светна червено. Изчака, но вече беше късно.

Мъжът зад щанда приличаше на швейцарец — висок, румен, синеок и русокос. Около тридесетте, реши Дру. Беше отлично сложен — широки рамене, мускулести ръце и гърди. С енергична усмивка той се обърна в мига, в който въртящата врата се затвори зад гърба на Дру. Акцентът му бе повече на жител на Бронкс, отколкото швейцарски:

— Ама че кучешко време, а? Щастлив съм, че не съм навън. — Той направи жест с ръка. — Искате ли кафе? Целият сте мокър. Имате вид, сякаш всеки момент ще хванете бронхопневмония.

Дру му отвърна с усмивка: