Братството на камъка

— Не може да продължаваме така. Много е опасно. Това, което искаш да научиш, не си заслужава риска. Как се чувстваш след това, което стана с родителите ти, си е твоя работа. Не ме разбирай погрешно. Кой съм аз, за да кажа дали е правилно или грешно? Но поне го прави както трябва.

Дру го погледна накриво, но все пак беше заинтригуван.

— Да започнем с това, че не можеш да разчиташ на учители пета категория. И в името на Бога, не пренебрегвай нещата, които ще научиш в училище. Те също са важни. Повярвай ми, този, който не знае история, логика, математика и изкуство, е точно толкова безпомощен, колкото и този, който не разбира законите на улицата.

Изражението на Дру се промени — видимият интерес, изписан на лицето му, се смени с недоумение.

— О, не очаквам да ме разбереш веднага. Но мисля, че ме уважаваш достатъчно, за да знаеш, че не съм глупак.

— Пета категория учители ли?

— Обещай ми, че няма да бягаш повече от училище и ще завършиш. В замяна… — Рей се поколеба.

— Какво в замяна?

— Ще ти намеря истински учител. Някой, който наистина познава законите на улицата, който може да те обучи на неща, каквито твоите приятелчета не са и сънували.

— И кой е той?

— Първо уговорката ни.

— Но кой е той?

Така започна най-вълнуващото време от живота на Дру. На следващия ден след училище Рей го заведе в едно ресторантче в стария град, където храната, макар и азиатска, не беше китайска. И където собственикът — дребен, стар човек, с кръгло, приветливо лице и удивително лъскава черна коса — му бе представен като Томи Лимбу.

— Томи е „гурка“ — обясни Рей. — Сега се е оттеглил, разбира се.

— Какво е Това „гурка“?

Томи и Рей се разсмяха.

— Ето че вече научи нещо. Гурка — Рей се обърна към Томи, и почти се поклони — са най-добрите наемни войници в света. Те идват от един град с това име в Непал — планинска страна на север от Индия. Основният поминък в района е износа. На войници. Главно за английската и индийската армии. Когато работата е много опасна за другите войници, изпращат гурка. И готово. Виждаш ли оня крив нож, който виси на стената зад бара?

Дру кимна.

— Нарича се „кукри“. Запазена марка за гурка. Само видът му кара и най-храбрите мъже да изтръпват.

Дру погледна скептично кривия къс нож, сетне безличния непалец, после пак ножа.

— Може ли да го взема? Да пипна острието?

— Няма да ти харесат последствията. Гурка си имат правила. Извадиш ли ножа от калъфа му, трябва да пуснеш и кръв. Ако не кръвта на врага си, то своята собствена.

Устата на Дру остана отворена.

Томи се разсмя, а очите му блеснаха.

— Бъди по-милостив — той изненада Дру не само с добрия си английски, но и с британското си произношение. — Не бива да плашим момчето. Ще си помисли, че съм ужасен терорист.

— Томи живее в Хонконг, защото много гурка служат в английските казарми тук. Когато не са заети, обичат да се хранят при него.

— Вие ли ще сте моят учител? — запита Дру и погледна с недоверие този смешен и любезен мъж.

— Аз ли? Не, не — гласът на Томи бе мелодичен, все едно че пееше. — Мили мой, моите кости вече са много стари. Нямам енергията, който ще ми трябва за ученик като теб. А си имам и работа.

— Тогава?

— Едно момче — С весела гордост Томи се обърна към едно дете, което стоеше мълчаливо до него. Едно миниатюрно копие на Томи, по-нисък от самия Дру, въпреки че по-късно щеше да разбере, че е на четиринадесет години.

— А, ето те и теб. Това е моят внук — той се засмя и се обърна към Дру. — Баща му е в местния батальон и предпочита синът му да е тук, вместо в Непал. Виждат се, когато е свободен, макар че се случва рядко. В момента той помага в разрешаването на един небезопасен спор в Южна Африка.

Както научи по-късно, второто име на Томи Втори бе следствие на английските опити да се справят с конфузната прилика на имената на тези хора, които идваха от имената на племената, към които принадлежаха (както името на Томи — Лимбу). Тъй като бюрокрацията не можеше да различи един Томи Лимбу от друг, още повече на хартия, вместо Лимбу бе избрано Втори.

Но Томи Втори беше много различен от своя дядо. Той не се усмихваше. Дори не каза „здравей“. Дру усети неговото безразличие и се опита да превъзмогне съмненията си как изобщо те двамата щяха да се разбират — и на какво ли можеше да го научи това намусено момче.

Съмненията му се изпариха след половин час. Оставени сами, те излязоха на тясната улица, където Томи Втори го уведоми на перфектен английски, че Дру трябва да пребърка едни джобове.

Дру не можеше да скрие учудването си.

— Но чичо Рей ме доведе тук, защото бандата, с която скитах, правеше точно това. Той не искаше…

— Не — прекъсна го Томи Втори и вдигна пръст като магьосник. — Не кои да са джобове, а моите.

Изненадата на Дру нарасна.

— Само че първо трябва да разбереш как ще се почувстваш, когато някой ти го направи на теб.

— И ти ли ще направиш това? — запита Дру с недоверие.