Братството на камъка

Дру бавно я повдигна, като се опитваше да вдига колкото се може по-малко шум. На лунната светлина видя черния епископски кадилак. Той реши, че Хал е оставил гаража отключен, в случай, че трябва бързо да напусне това място. Отвори вратата и вътре светнаха лампите. Обикновено загасяше веднага, за да не става обект на стрелба. Но сега му трябваше светлина, затова я остави и затърси жиците под таблото, за да запали. Допря две от тях. Моторът заработи.

Дру тръшна вратата и хвана кормилото. Отново, както в караваната, арматурното табло го обърка. Не знаеше как да запали фаровете. Не че имаше значение. Последното нещо, което му трябваше сега, бяха фаровете. Натисна газта и изкара кадилака от гаража.

Колата бързо набра скорост, така че преди да успее да реагира, тя изскочи от пътя и се качи на бордюра. Той завъртя волана и се плъзна по тревата. Тракането зад гърба му подсказа, че ударът в бордюра е отворил багажника. Завъртя рязко наляво и усети как колелата на кадилака се плъзгат. Изправи колата, върна се назад и подкара покрай страничната стена на семинарията. Тя завиваше, опита се да си спомни той, и минаваше пред дома за усамотение, за да завие отново и между дърветата зад поляната да стигне до металната порта и пътя навън.

Но не биваше да минава покрай хората пред сградите. Затова той подкара направо, прескочи още един бордюр и излезе на поляната. Прозорецът му беше отворен и Дру чу викове. Видя и фигури да тичат към него. Тъмнината пред него беше плътна. Без фарове не знаеше накъде да кара. Знаеше единствено, че скоро ще се удари в дърветата. Натисна спирачките. След това осъзна, че габаритите му светеха. Значи с фарове или без тях, все същото.

Тогава защо не?

Дру опита всички копчета и ръчки и след няколко секунди запали фаровете. Пред него изникна тъмната стена на гората. Той зави рязко вляво, допря едно дърво и чу как задната броня изхруска. После видя пътя и тръгна през тунела от дървета натам. За миг почувства облекчение. Но в следващия миг усети, че косата му се изправя — пред себе си видя свещеника от параклиса, оня с тъмната коса и славянските черти. С пистолет, калибър 45-и.

Той стоеше на пътя с разкрачени крака и лице към приближаващата кола. Фаровете осветяваха бялата му якичка. Хвърляха отблясъци и върху огромния червен скъпоценен камък на пръстена на ръката, с която държеше пистолета.

Дру натисна газта. Стомахът му се сви, но той подкара кадилака право срещу свещеника. Дърветата летяха покрай него. Вместо да стреля, свещеникът му махаше с ръце, сякаш му казваше да спре.

Няма начин, помисли си Дру. Хвана още по-здраво волана и натисна газта докрай.

Свещеникът продължи да маха с ръце. Тялото му ставаше все по-голямо и по-голямо.

Свещеникът спря да маха, отстъпи встрани и се прицели. Изстрелът от четиридесет и пет калибровия пистолет проглуши ушите на Дру. Само че свещеникът не стреля по кадилака, а над него, над покрива на колата.

Вдясно откъм гората се дочу автоматичен откос. Куршумите се изсипаха върху колата. Стъклата обсипаха Дру. Отчаян, той се опита да кара и да предпази очите си от тях. Забеляза, че свещеникът е паднал по гръб. Пътят завиваше и ставаше по-тесен. Дърветата стържеха по вратите и покрива. Когато фаровете осветиха далеч напред, Дру видя високата каменна стена и металната врата пред себе си.

Вратата бе затворена. Зад него затрака друга автоматична пушка. Той стисна здраво волана.

Тридесет метра.

Двадесет.

Десет.

Ударът го хвърли върху кормилото. Дру изстена от болката в ребрата, чу острия звук на клаксона и се облегна назад. Предницата на колата се бе огънала. Фаровете бяха разбити. Голямо парче метал бе пробило предното стъкло. Дру се опита да се справи със счупеното кормило. Отляво и отдясно металната врата бе поддала. Огънати, парчетата висяха като пречупени криле отстрани.

Въпреки че натисна спирачките, кадилакът продължи да лети по пътя. Някакъв ров се мярна пред очите му и колата прелетя през него. След това колелата се плъзнаха по тревата и колата забави ход. Дру настръхна. Още десет крачки и щеше да се забие в дърветата и скалите. Гърдите го боляха и той едва дишаше.

Разтърси глава, за да проясни мисълта си. Ето че излезе. Левият му фар още светеше, въпреки че от удара се беше изкривил и сега биеше надясно. От радиатора се вдигаше пара. Двигателят още работеше, макар че мъркането му започваше да преминава в ръмжене.

Дру натисна педала на газта. Колата бавно се придвижи напред. Ресорите бяха разбити и подскачаше всеки път, когато попаднеше на бабуна. Той стигна до някакво поточе, зави вляво, за да го избегне, и попадна в дупка. Натисна газта, колата тръгна надолу, после се върна на пътя. Увеличи скоростта.

Сега пък дясното предно колело се клатеше. Спидометърът — също цифров, като часовника — показваше нула. Моторът хъркаше, радиаторът съскаше. Дру не знаеше колко бързо може да се движи. Ако двигателят е прегрял, значи е свършен.

Стана му смешно. Разбит ли? Та кадилакът на епископа се бе превърнал в чиста развалина. Не можеше да бъде по-разбит от това.