Братството на камъка

Изведнъж стакатото на пистолет 45 калибър прекъсна канонадния огън. Звук, който той не можеше да сбърка. Пак. И пак. Дру сграбчи дръжката на вратата, завъртя я и се изтърколи вътре. Погледна назад и зърна за миг някаква фигура. Имаше още някой в параклиса.

Още един свещеник. Само че този човек бе по-стар. В началото на четиридесетте, среден на ръст, но широкоплещест. Мускулести рамене, тъмна коса, славянски черти, мустаци.

Дру се взря в тъмнината на сакристията. Свещеникът се бе появил от изповедалнята вдясно. Дру изтръпна целият като осъзна това. Нима е бил там през цялото време? Когато се промъкваше в тъмнината и се блъсна в изповедалнята?!

Беше излязъл оттам и стреля срещу онези, които убиха Хал. Дру се прицели към свещениците, но не беше необходимо. Мъжете лежаха неподвижни на пътеката между редовете в локви кръв.

Пистолетът беше в лявата ръка на свещеника. Дру можеше добре да види ръката. Някакво отражение от светлината на свещите привлече вниманието му. На средния пръст.

Пръстен. Дори от това разстояние се виждаше, че е скъп. Зловещ, тайнствен. Сякаш гореше.

Пръстен с голям червен рубин.

Свещеникът с все още вдигнат пистолет се обърна към отворената врата на сакристията. Въпреки че не можеше да го види в тъмнината, Дру имаше усещането, че погледите им се срещнаха. Устата му се изкриви в усмивка и той прескочи вратичката на олтара.

Дру постави пръста си на спусъка. Не знаеше дали да стреля или да пита. Все пак мъжът спаси живота му!

Така ли беше всъщност. Двама свещеници се опитаха да го убият. Хал беше мъртъв. А този тук изглеждаше така, сякаш ще ти разбие зъбите, защото не му е харесало това, което е чул в изповедалнята. Защо се беше скрил в параклиса? Какво, в името на Бога, ставаше?

Дру задържа дъха си.

Гласът, който чу, бе дрезгав, пресипнал и със славянски акцент:

— Знам, че си в сакристията. Чуй какво ще ти кажа: Янус.

Дру с мъка контролираше дишането си.

— Янус — повтори гласът със славянски акцент. — Трябва да говорим за Янус.

Деликатно поддържаното равновесие в Дру рухна. Неочаквано той чу тичащи стъпки по коридора зад себе си и стреля.

Не само той. Когато гласовете нахлуха в параклиса, свещеникът също прескочи вратичката на олтара и стреля към сакристията.

Дру достигна вратата, която водеше към другия коридор и я отвори. Следобед, когато дойде тук с Хал, той бе надникнал и бе забелязал стълби. Сега, през нощта, не виждаше нищо.

Нямаше значение. Не мислеше да ги използва. Вместо това хукна направо към входа за тунела. Не знаеше накъде води, но беше сигурен че двамата свещеници, които се опитаха да го убият, бяха професионалисти. Това означаваше, че не са сами. В случай, че Дру успееше да се измъкне, би трябвало да има други убийци, наблюдаващи изхода от приземието. Щом го чуят, че приближава, ще се приготвят да го убият. Ако имаше време, можеше да се опита да се качи безшумно по стълбите. Но бързите стъпки на крилия се в изповедалнята свещеник зад него го накараха да избере пътя, който убийците вероятно не знаеха, че съществува. В този случай оставаше само да се справи със свещеника зад него.

Стъпките приближиха. Някъде далече други стъпки изпълниха параклиса.

Дру вървеше бързо в тъмнината. Спъна се в някаква маса, удари се и трепна от скърцането на дървото в каменния под.

Обърна се. Макар че не виждаше нищо, чуваше промъкващите се все по-близо стъпки. Дру успя да се удържи да не стреля. Огънчето от изстрела щеше да го издаде къде е. А и каква полза, когато не вижда изобщо целта? Наистина, можеше да се опита да определи положението на врага си по шума от стъпките. Но ако той нарочно вдигаше този шум, за да го заблуди. Ако стреля, светлината от изстрела щеше да го обрече. Тъмнината бе неговото предимство. Владееше съвършено ръкопашния бой в пълен мрак. Но този вид двубой отнемаше много време и изискваше изключително съсредоточаване и предпазливост. За да го спечели, което означаваше да остане жив, бе необходимо внимание като на сапьор.

А Дру нямаше никакво време. Трябваше да се измъкне оттук. Чуваше ехото от гласовете в сакристията. Той си помисли за възможността други убийци да го очакват в сградата и чу самотни стъпки да се приближават към него.

— Ти не разбираш — прошепна гласът със славянски акцент. — Аз не искам да те нараня. Янус. Ние трябва да поговорим за Янус. Аз съм тук, за да те пазя.

Объркан, Дру не си позволи да му повярва. Отново забърза. Преследвачът му го последва.

— Нека да ти обясня — отново прошепна гласът.