Братството на камъка

Дру изскочи навън, вдишвайки студения въздух. Затича се по бетонните стълби и достигна тъмната поляна. Тревата, покрита със слана, хрущеше под краката му.

Видя, че светлините в цялата сграда на семинарията бяха запалени. Всички семинаристи се тълпяха навън и гледаха към дома за уединение. Някои тичаха натам, други бяха стигнали вече и влизаха вътре.

Самата сграда беше тъмна. Но и там започнаха да палят осветлението — първо на първия етаж, а после на втория и на третия. Прозорците светваха един след друг. Защо? — учуди се Дру, докато тичаше. — Нима си мислят, че съм още в сградата? Или търсят някой друг! Свещеникът, който ме преследваше, убийците?

Викове изпълниха нощта. Той затича още по-бързо, защото точно зад него запалиха и други светлини. Светлината бе достатъчно силна, така че Дру видя собствената си сянка и дъха, който излизаше от устата му.

Някой извика толкова наблизо, че Дру се обърна. Висок мъж в хавлия стоеше на отворената врата и сочеше в неговата посока. Той слезе по стълбите, но походката му бе неуверена. Загуби чехъла си, спъна се и падна.

Все пак виковете му привлякоха вниманието на другите. Група семинаристи хукнаха към падналия на стълбите, а друга група към Дру. Той си помисли, че му се привиждат разни неща. Тревата пред него подскочи, сякаш от изстрел, но изстрел не се чу. Може да е бил заглушен от собственото му задъхано дишане и от виковете зад него. А може да е бил изстрелян от оръжие със заглушител. Всичко, което знаеше бе, че когато стигна до края на осветената площ, още един куршум се заби пред него. Той промени посоката, като затича на зиг-заг.

Сега чу — не самия изстрел, а съсъка, с който куршумът се заби в тревата. Ъгълът, под който се заби куршумът, означаваше, че снайперистът бе пред него, на склона.

А аз съм по средата, помисли си Дру, чувайки семинаристите зад себе си. Дали знаеха за снайпериста? Дали ще спрат, когато разберат? С последни сили той се хвърли към храстите. Гърдите му се свиваха болезнено. Промъкваше се полунаведен между дърветата, сред повалени дънери и пънове, с чувството, че това вече го е преживявал. Той си спомни бягството от манастира. Но аналогията свършваше дотук. Преди шест нощи оня на хълма не знаеше, че Дру е извън манастира и го дебне. А Дру не бе преследван. Сега нямаше време да издебне снайпериста, защото преследвачите му щяха да го хванат. А ако пък се концентрира единствено да им избяга, може да налети направо на снайпериста.

„Става много студено нощем“ — бе казал Хал.

Дру не беше облечен подходящо. Тънките черни панталони, памучната тениска и якето, които Хал му бе донесъл, бяха безсилни пред студа. Той вече трепереше, въпреки огъня в дробовете си. Потта му попиваше горския студ. Ако беше облечен с расото, което носеше в манастира, щеше да е добре. Но сегашните му дрехи задържаха студа. Ако прекараше цялата нощ тук, съществуваше риска тялото му да се преохлади, а станеше ли това, след три часа щеше да бъде мъртъв.

Студеният маузер залепваше за ръката му. Той навлезе още по-навътре в гората. Зад него се промъкваха сенки. Клонките на дърветата пращяха.

Дали снайперистът не е решил, че ситуацията е излязла от контрол и се е отказал? Но дори и тогава семинаристите щяха да продължат да го преследват.

Значи ми трябва кола.

Кадилакът, с който дойдоха с Хал дотук. От прозореца на своята стая на втория етаж, той бе видял, че Хал зави зад сградата на семинарията. Трябваше да има гараж някъде отзад. Нали Хал настояваше, че семинаристите не трябва да го виждат!

Като пренебрегна заплахата, Дру зави надясно. Беше тичал в тази посока, но първоначалният му план бе да навлезе по-дълбоко в гората. Досега, обаче, не му бе дошло наум да се движи в полукръг, обратно към семинарията. Ако пресечеше поляната, отново щеше да излезе на прицел. А каква бе целта му? Искаше да избяга оттук, а не да се скрие, както когато избяга от манастира.

Той излезе от сянката на дърветата отново на поляната. Зад себе си чуваше преследвачите да навлизат в гората. Пред него светлините във всички сгради все още бяха запалени. А пред тях суматохата продължаваше.

Щяха да го видят, разбира се, ако пресечеше поляната от това място. Затова реши да върви по края на гората. Тревата заглушаваше шума от стъпките му, а тъмната гора зад него криеше силуета му. Успя да заобиколи сградите и рискувайки да се издаде, затича към задната част на семинарията.

Никой не го забеляза.

Предположението му се оказа вярно. В едната част на сградата той откри пет гаража върху площадка, покрита със сгурия. Първите два бяха заключени. Но вратата на третия помръдна, когато дръпна дръжката.