Братството на камъка

— Има още една причина, поради която не им позвъних. Не можех.

— Защо?

— Аз нямам право да направя този избор. Църковните власти трябваше първи да научат. Те трябва да решат какво да правят.

— Да решат ли? Ти наистина ли си мислиш, че имат избор и няма да се обадят в полицията?

— Вероятно ще се обадят, но не веднага.

— Не те разбирам.

— Спомнете си кой съм. Кой бях. Къде бях.

Когато това достигна до съзнанието му, отец Хафър изстена.

— Как бих желал никога да не бе влизал в кабинета ми! Ти каза, че нашите светове не се различават много, нали? Точно така ще го изтълкуват и враговете на църквата. Заради теб. И заради мен. Заради моята наивност да повярвам, че наистина търсиш изкупление за ужасните си грехове.

— Но това е вярно!

Отец Хафър заби нокти в дланта си.

— Защото аз препоръчах на картузианците да те приемат. Защото твоите престъпления те преследват и тези невинни, свети монаси са пострадали вместо теб — той се закашля. — Аз накърних репутацията не само на картузианския орден, но и на светата майка Църква. Отсега мога да видя огромните заглавия. „Католическата църква — убежище за убийци“, „Църквата дава подслон на международен убиец“.

— Но аз бях на страната на…

— Доброто! Това ли искаше да кажеш? Добро! Като убиваш!

— Правих го за страната си. Мислех, че съм прав.

— А сетне реши, че не си — гласът на отец Хафър бе пълен с презрение. — И пожела да бъдеш забравен! Сега тези монаси са мъртви. А ти хвърли Църквата в опасност.

— По-добре се овладейте.

— Да се овладея ли? — Свещеникът отиде до дивана, взе телефона и набра поредица от цифри.

— Изчакайте, отче. На кого звъните? Ако е полицията… — Дру хвана телефона.

С неочаквана сила отец Хафър отблъсна ръката му.

— Тук е отец Хафър. Спи ли? Събудете го. Казах, събудете го. Катастрофа.

Със слушалка на ухото отец Хафър сложи ръка пред устата си.

— До края на годината ще бъда мъртъв. Какво трябва да направим? Спомняш ли си нашия разговор преди шест години?

— Разбира се.

— Говорихме за обети. Аз казах, че се страхувам да препоръчам толкова млад мъж като теб за ордена на картузианците. Ще съм отговорен за твоята душа, ако законите на ордена ти се сторят много тежки и ти ги пренебрегнеш.

— Спомням си.

— А твоят отговор? Ти каза, че ще бъда отговорен също така, ако отхвърля молбата ти. Защото си бил толкова отчаян, че си се изкушавал да се самоубиеш. Ако те бях върнал, щях да съм виновен за вечното проклятие над душата ти.

— Да.

— Беше сериозна причина. Всяка човешка душа заслужава спасение. Чух изповедта ти. Помислих си — каква надежда за спасение може да има човек с твоето минало! Какво изкупление би компенсирало ужасните ти грехове?

— И вие ме препоръчахте на ордена.

— А сега, не аз, а тези бедни монаси ще трябва да се борят за спасението на душите си. Те са мъртви заради мен. Това не е само скандал. Не е само спор дали църквата крие и защитава убийци. Господ те е проклел. Ти си отговорен. За тях, за мен. Аз също. Защото заради теб продадох душата си. Казах ти, че ще умра. До Коледа. И си мисля, че ти ме изпрати направо в Ада.

Дру гледаше, слушаше и сега бе негов ред да се наведе и да скрие лице в ръцете си. Вдигна глава, едва когато чу, че отец Хафър заговори по телефона:

— Ваше преосвещенство? Дълбоко съжалявам, че ви безпокоя толкова късно, но се е случило нещо ужасно. Катастрофа. Необходимо е да ви видя незабавно.

Епископът, Негово преосвещенство преподобният Питър Б. Ханрахан имаше слабо, квадратно лице. Беше около петдесетте и макар че го бяха събудили преди час, късата му пясъчноруса коса изглеждаше като току-що измита и изсушена със сешоар. Беше сресана изрядно. Зелените му очи напомняха на Дру порцелан, но блясъкът им, отбеляза той, бе на стомана.

Епископът седеше зад огромно дъбово бюро в кабинет, по стените на който висяха най-различни свидетелства от различни благотворителни организации — наред с католическите и протестантски, и еврейски — заедно с много снимки на самия епископ, усмихнат, стискащ ръцете на кметове на Бостън, губернатори от Масачузетс и президенти на Щатите. Но снимките с няколко папи заемаха централно място на стената зад гърба му.

Тъй като може би бе предчувствал, че тази среща ще бъде неприятна и тежка, той бе облякъл нещо по-удобно от епископските си одежди или черния костюм с бяла якичка. Носеше сиви мокасини, сини кадифени панталони и светло синя риза, а върху нея пуловер, чиито ръкави бяха леко запретнати и разкриваха часовник „Ролекс“. Но не златен.

Изглеждаше като политик. Подходящо сравнение, защото на това ниво на църквата служителите й трябваше да бъдат и политици.

Негово преосвещенство седеше зад бюрото и слушаше внимателно първо обясненията на отец Хафър, после на Дру. Четири пъти прекъсна Дру за повече подробности. Разгледа мишката в пликчето, кимна и махна на Дру да продължи.

Най-сетне Дру привърши разказа си. Погледна часовника. Един часа и седем минути. Въпреки че дебели завеси скриваха прозорците, от време на време глухият шум на някоя закъсняла кола проникваше в стаята.