Братството на камъка

Той обаче не направи нито едното, нито другото. Просто се обърна и зачака, загледан във външната врата. През зимата този вестибюл сигурно предпазва от вятъра. Това го накара да си спомни лютите зими, които бе прекарал в манастира, където единственият му източник на топлина бяха дървата, които братята носеха в килията за печката му. Братята монаси. Отшелниците. Всички мъртви! Споменът изтръгна от устата му стон. Изведнъж си помисли, че отец Хафър много се бави. Свещеникът, който водеше службата, скоро щеше да се върне и да го намери тук — един непознат, преоблечен като свещеник. И ще надигне вой, като познае одеждите, които бе задигнал от сакристията. Пулсът му се ускори, когато чу някой да натиска дръжката на вратата. Той се шмугна зад нея, когато тя се отвори. Появи се сянка. Дру се залепи за стената, когато почувства, че вратата опира в гърдите му. Сянката влезе. Отец Хафър затвори, закашля се и се озова лице в лице с Дру.

— Отче, трябва да ви обясня.

Очите на свещеника се разшириха от изненада — големи, тъмни и пълни с гняв.

— Ти!

Дру вдигна ръка.

— Съжалявам. Честно. Ако знаех колко сте болен, нямаше… щях да измисля друг път.

— Ти!

— Нямаме време. Трябва да излезем. Тук не е безопасно да говорим — бързо каза Дру, като се опита да успокои свещеника, за да не изпадне в ярост, която би привлякла вниманието на хората вътре. — Вярвайте ми, не трябваше да ви карам да ходите толкова…

— Нямаме време ли? Какво значи това — да излезем? За какво, в името на Бога, говориш? Ти си напуснал манастира! Ти ме накара да страдам! Сетне тази загадка с бележката! И се виж какво си облякъл! Нима си загубил… — Изведнъж той спря. Практиката му на психиатър взе надмощие над навиците му на свещеник. Разбра, че прави грешка.

— Не, не съм загубил ума си, отче. Вероятно съм загубил душата си — Дру махна с ръка към улицата. — А ако не съм внимателен, ще загубя и живота си. Манастирът бе нападнат. Всички са мъртви. А целта бях аз. Аз трябваше да бъда убит.

Сивото лице на свещеника пребледня. Той отстъпи крачка назад — отвратен от това, което чу, или уплашен от евентуалното докосване на Дру.

— Мъртви ли? Но това е невъзможно! Осъзнаваш ли какво говориш?

— Казах ви, че нямаме време. И двамата сме в опасност. Този, който уби другите, може всеки миг да дойде тук. Те може да са вече тук.

Отец Хафър погледна вратата.

— Това е лудост! Аз не…

— По-късно. Ще ви обясня. Но първо трябва да излезем. Знаете ли място, където да поговорим? Което да е сигурно?

Дочувайки неочаквано шум, Дру се втурна към вътрешната врата. Тя се отвори и един висок, слаб свещеник надникна загрижено.

— Чух гласове — той изгледа и двамата, забеляза дрехите, в които бе облечен Дру, и повдигна вежди, вероятно изненадан от възбудата на лицата им. — Отец Хафър? Всичко наред ли е?

Дру изтръпна. Впи очите си в свещеника.

Отец Хафър задържа дъха си. Отвърна на погледа на Дру, поколеба се, после се обърна към свещеника на отворената врата.

— Не, не е. Току-що научих лоши новини за човек, когото някога съветвах. Страхувам се, че се налага да изляза отново.

Дру почувства, че мускулите му се отпускат.

— Щом трябва — отвърна свещеникът. — Но помнете, трябва да почивате, отче.

— Да, но това не търпи отлагане.

Свещеникът погледна отново Дру.

— Вие сигурно много сте бързал, щом не сте сменил дрехите си след литургията. От коя църква…

Отец Хафър го прекъсна:

— По-добре да не ти казва нищо. Не се обременявай с излишна информация.

— Да, разбирам.

— Но — отец Хафър се обърна към Дру, — вероятно можеш да свалиш вече тези дрехи.

Те останаха за миг неподвижни, с впити един в друг очи.

ЧАСТ ТРЕТА Настойникът

Убежището

— Не! Не! Всички ли? — гласът на отец Хафър сякаш се скъса. Дру седеше срещу него мълчаливо. Изглежда му повярва, но умът му все още се бореше с мисълта, че е възможно това да не е истина. Първо бе се усъмнил в здравия разсъдък на Дру, а сега искаше да запази своя собствен, като продължаваше да задава един и същи въпрос: — И никой ли, Господи помилуй, не остана жив?

— Не успях да проверя всички килии. Нямах време. Самият аз бях в опасност. Но тези, в които погледнах… и в кухнята, където намерих двамата убити… Вижте, първо камбаната не би. А сетне заби, но много по-късно от друг път. Ето защо мисля, че всички са мъртви.

— Не съм сигурен…

— Навиците. Ако някой монах бе оживял, той не би могъл да знае, че другите са мъртви. Когато е чул звъна на камбаната за вечерня, автоматически щеше да отиде в параклиса.

— И? — Отец Хафър сякаш искаше да каже „да изчезне“.

— Щеше да бъде екзекутиран. Но аз не чух никакви изстрели. Може да са стреляли със заглушител. Или да са използвали „гарота“.

Отецът го погледна, сякаш думата „гарота“ бе на някакъв неразбираем език. Лицето му се изкриви. Той се наведе напред на стола, скри лице в ръце и изохка:

— Господи, спаси душите им!

Бяха в един апартамент на петнадесетия етаж на сграда от хром и стъкло. Отец Хафър паркира автомобила си в подземния гараж и се качиха с асансьора до жилището.