Братството на камъка

Сакристията бе със завеса, така че не можеха да го видят. Доволен от укритието си, Дру отвори няколко шкафа и накрая откри това, което търсеше — черно, дълго до глезените расо. Бързо го облече и закопча. Сетне избра една широка бяла връхна дреха, нахлузи я през глава и я пусна надолу. Тази комбинация обикновено се използваше от свещениците, които асистираха при литургията.

На рафтчето до мивката намери и ритуална свещеническа шапчица, наречена „бирета“ — черна, четвъртита, с три симетрични връхчета отгоре и помпон в средата. Инстинктивно взе молитвеника със себе си. Усети позната миризма на тамян.

Изведнъж дочу стъпки по килима в олтара. Трябваше да излезе оттук. Бързо се върна до вратата, затвори я зад себе си, като преди това зърна за миг с крайчеца на окото си с разтуптяно сърце как един от помощниците на свещеника влиза в стаята. Литургията бе свършила. Китарата и сопраното завършиха песента.

Внимателно пусна резето, с намерение бързо да слезе по стълбите към площадката, но замръзна, когато вратата, която водеше към централната част на църквата се отвори.

Излязоха червенокос мъж и луничава жена, явно напуснали преди края. И двамата потопиха дясната си ръка в светената вода и се прекръстиха. Бяха прекалено заети с мисълта да не бъдат видени, че излизат преди литургията да е свършила, за да го забележат. Но в мига, в който затвориха вратата и се обърнаха, те го видяха и се размърдаха неспокойно.

Дру нахлупи шапчицата и вдигна молитвеника пред гърдите си.

— О-о… здравейте, отче — прошепна мъжът.

Дру поклати укорително глава и отвърна с нисък глас:

— Избягахте от благословията, така ли?

— Ами, ние, отче вижте, сега…

— Няма нищо. Няма нужда да ми обяснявате.

Двамата се спогледаха смутено.

— Но на Господа може да обясните. Сигурно знаете притчата за гостите, които напуснали гощавката много рано.

И двама почервеняха толкова, че луничките на жената изчезнаха, а лицето на мъжа придоби цвета на косата му.

— Извинявайте, отче…

Дру дочу как свещеникът вътре каза: „Литургията свърши. Вървете си в мир“.

Усмихна се бащински на мъжа и жената.

— Сигурен съм, че имате важни причини. Поне сте дошли навреме.

— Винаги, когато можем, отче.

Вратата се отвори и богомолците заизлизаха. Дру вдигна дясната си ръка и благослови двойката.

— Бог с вас — каза той, после отвори външната врата и излезе пред тях.

Потръпна от студа на октомврийската нощ. Понечи да им каже „лека нощ“, но когато видя, че мъжът и жената тръгват към главния вход на църквата, а не към улицата отзад, и той тръгна с тях. По-голямата част от излизащите също се отправиха в тази посока. Това беше добре дошло за него. Колкото по-голяма е тълпата, толкова по-добре. Чуваше ги да си говорят за службата, за времето, за Майкъл Джексън (Кой ли пък беше този?!)

— Сигурно сте нов, отче? — каза жената. — Не съм ви виждала преди.

— Тук съм само за няколко дни, на посещение.

Те излязоха пред църквата. Пространството отпред се изпълваше с хора. Няколко коли тръгнаха. Движението ставаше доста натоварено. Хората се събираха на групи и се поздравяваха. Идеално, помисли си Дру. Ако някой наблюдава сградата, струпването на толкова много хора ще го обърка, а няма нищо по-естествено от един свещеник сред паството.

— Лека нощ, отче. Ще се видим в църквата — каза мъжът и се засмя, смятайки, че е страхотно остроумен.

Когато мъжът и жената се отдалечиха, Дру се помъчи да приеме изражение на свещеник, доволен от срещата си с двойка добри католици. Задържа доволството на лицето си и когато зад тълпата и колоната от потеглящи коли видя отец Хафър да си пробива път. Той пак държеше кърпичката пред устата си и кашляше. Дру не можеше да каже дали е следен или не, но това вече нямаше значение. Беше направил всичко, което трябваше. Беше взел всички възможни предпазни мерки. Оттук нататък нещата вече не зависеха от него. Всичко беше в ръцете на Бога.

Не, не смей да мислиш по този начин, предупреди сам себе си Дру. Не можеш да разчиташ на Бога. Бог помага само на тези, които сами си помогнат.

Той прекоси улицата към енорията. За миг си помисли, че сбърка, като сложи тази бяла дреха над расото. На светлината на лампата над входа тя би била идеална мишена. Натисна дръжката на вратата и влезе вътре.

От първото си посещение помнеше, че вътре има вестибюл и малък, тесен коридор, който водеше към друга врата, горната част на която бе от матирано стъкло. Зад него на бледата светлина на лампата се виждаха очертанията на масивни мебели. В средата на вратата, точно под стъклото, стърчеше малко лостче и Дру си спомни, че ако го натисне, от другата страна ще се задейства звънче и не след дълго ще се появи икономът, който ще го пусне да влезе. Но можеше направо да отвори и да влезе, защото имаше предчувствието, че вратата не е заключена.