Братството на камъка

След като отец Хафър заключи вратата и светна лампите, Дру се огледа изненадан. Апартаментът бе приятно обзаведен, но изглеждаше някак безличен — приличаше на луксозна хотелска стая.

— Какво е това място? Сигурен ли сте, че…

— Сигурен е дума, която използваш много често. Няма от какво да се притесняваш. Никой, или много малко хора знаят за това място.

— Защо? — Апартаментът кой знае защо нервираше Дру. Изглеждаше необитаем. — За какво се използва?

Отец Хафър не бързаше да отговори.

— За дискретни разговори. Моите задължения като психиатър не се ограничават да давам съвети само на картузианците. Често пъти ме викат да помогна на свещеници, които имат, да ги наречем, специални проблеми. Криза на вярата, например. Плътско привличане от някоя млада жена в църковния хор. Пристрастие към алкохола, наркотици или пък мъже. Надявам се, че не казвам нищо, което може да те шокира.

— Изкушението е ключът към човешката природа. В моя предишен живот имах достатъчно доказателства, че всеки индивид има слабости. Само трябваше да се огледам по-внимателно, за да ги открия. Ако хората не бяха грешни, разузнавателните мрежи нямаше да могат да действат.

Отец Хафър поклати тъжно глава.

— Страхът от скандал. В това отношение нашите светове не са много далеч един от друг. Свещеник, който влиза в морален конфликт със себе си и със свещените клетви, понякога е толкова нещастен, че…

— …може да загуби разсъдъка си?

— Предпочитам да кажа да получи нервна криза. Или пък пие толкова много, че излага на опасност репутацията на Църквата.

— И вие използвате това място, за да ги успокоявате и да ги поощрявате?

— Да, за отдих и съвет. Или в случай на непредвидени обстоятелства, на някаква опасност, тук е като временен манастир, докато се направи всичко необходимо, за да ги преместим. Освен това разделението между Църквата и Държавата не винаги е толкова ясно, както изисква конституцията. Политици, предлагащи помощ на Църквата в замяна на гласовете на католиците, често предпочитат да се срещат тук, вместо да ги виждат в резиденцията на архиепископа или кардинала.

— С други думи, тайно и сигурно място за свещеници — каза намръщено Дру. — Не отче, световете ни по нищо не се различават.

„Господи, спаси душите им“.

Дру не беше сигурен кои души има пред вид отец Хафър — тези на убитите монаси или на мъжете, които ги бяха убили.

Молитвата бе последвана от кашлица. Дру го загледа безпомощно. Отец Хафър беше много болен и той видя това дори от покрива на онази сграда. Сега, отблизо, изглеждаше още по-зле. Кожата му, която винаги е била сива, още повече беше потъмняла, и напомняше на Дру за натравяне с олово.

Или друго натравяне. Химиотерапия. Беше опъната на скулите и брадичката и подчертаваше лицевите му кости. А в същото време изглеждаше като несвързана с тях, сякаш можеше да бъде отделена. Очите му бяха изпъкнали. Косата му — някога прошарена — сега бе чисто бяла. Тънка, чуплива и оредяла.

Тялото му също бе започнало някак си да се смалява — черният му костюм висеше, сякаш бе взет назаем от много по-едър мъж. Дру направи сравнение със собствените си провлечени джинси, риза и яке, които също му бяха големи. Но имаше разлика. Слабото, гъвкаво тяло на Дру излъчваше здраве и жизненост, докато сухото тяло на отеца сякаш поглъщаше светлината — като някаква черна дупка.

Дупка на смъртта.

— Гарота — Отец Хафър мъчително преглътна. — Но не си сигурен. Доколкото разбрах, само двама братя са били застреляни в кухнята. Не си видял никакви доказателства за удушаване.

— Точно така. Освен кухненския персонал, всички останали, които видях, бяха отровени.

— Тогава бог им е помогнал. Може би не са страдали.

— О да. Даже не са разбрали какво е станало.

— Но как може да бъдеш сигурен?

— Заради мишката.

Свещеникът го погледна с неразбиране.

— За това още не съм ви разказал — Дру въздъхна и показа пластмасовото пликче с телцето на Малкия Стюарт. — Отровата го уби моментално. Ако не бях му дал парченце хляб и не бях се помолил в това време, сега и аз щях да съм мъртъв.

Отецът реагира с отвращение и ужас:

— И ти си носил това нещо през цялото време с теб?

— Трябваше.

— Но защо?

— Когато слязох от тавана, не знаех дали телата не са вдигнати. По-късно видях, че все още бяха в килиите си. Но ако след моето бягство ония са се върнали и са се отървали от тях! Трябваше да взема мишката, за да открия каква отрова са използвали. Някои специалисти си имат запазени марки. Направо се гордеят с определени видове отрови. Надявам се, че аутопсията ще ми каже…

— Специалисти ли? Какви запазени марки? Аутопсия на мишка? И затова я носиш в джоба си? Сбъркал съм. Господи, смили се не над техните, а над нашите души! — Отец Хафър спря намръщено. — Казваш, че манастирът е бил нападнат преди четири дни.

— Точно така.

— А ти си избягал преди два.

— Да.

— И вместо да отидеш направо в полицията си загубил толкова време, за да дойдеш при мен.

— Не можех да поема риска да ме приберат в затвора. Мишената бях аз.

— В името на бога, защо не им телефонира поне? Сега ще им бъде много по-трудно да проведат разследване.