Братството на розата

Крис не ги чу какво си говорят, но начина, по който гледаха къщата му го изнервяше. Той се приближи пълзешком от масата към прозореца. Когато мъжете слязоха от колата и тръгнаха по разтрошения тротоар, той се обърна и побягна в паника. Заобиколи една маса за чай, после кухненската маса и се втурна към крайната врата за мазето. Тя скръцна, когато той я затвори. Крис си остави един процеп, широк колкото да си вкараш пръста, за да може да наблюдава кухнята и трапезарията. В тъмнината на стълбището, където миришеше на гнили картофи, той изведнъж се изплаши, че непознатите може да го открият по биенето сърцето му.

Входната врата издрънча, когато те почукаха. Той задържа дъха си и се протегна към въжето, минаващо от трапезарията през кухнята към стълбите. Нямаше време да заключи входната врата, но пък си имаше други начини за защита. Той стисна въжето. Входната врата изскърца и се отвори. Плътен мъжки глас попита:

— Има ли някой тук?

В коридора се чу трополене от приближаващи тежки стъпки.

— Видях момчето на прозореца.

Сенките им се появиха в трапезарията.

— Какво им е на всичките тези маси? Господи, мухи.

Крис се приведе и погледна през цепнатината на вратата към мръсния линолеум и мрежата на пода в трапезарията. Откакто майка му замина, той правеше тази мрежа, когато не убиваше мухи. Вземаше връв от хвърчилата в парка Кенсингтън, корда от празните парцели, въже и връзки за обувки от кофите за боклук, прежда и конци от чекмеджетата в скриновете на съседите, канап от фабриката в долния край на улицата, въжета от просторите в близките дворове. Беше ги съединил — дълги парчета, къси парчета, дебели и тънки, за да направи тази огромна мрежа. Майка му обеща да се върне. Каза, че ще донесе мидени раковини и снимки, страшно много снимки. И в деня, когато тя се върне, той ще я хване в мрежата и ще я държи така докато не му обещае, че никога повече няма да заминава. Очите му смъдяха, като гледаше двамата мъже да влизат в трапезарията и да стъпват по мрежата. Ако можеше да оплете майка си…

— А какъв е този канап и всички тези неща по пода?

Крис дръпна въжето. Беше го прикрепил към столовете, наслагани край масите. Когато паднаха, те изтеглиха една връв, прекарана през шнура на лампата и повдигнаха краищата на мрежата. През шума на трополящите столове, мъжете извикаха:

— Какво става? Исусе Христе!

Крис се изпъчи, готов да закрещи от радост, но внезапно се намръщи. Мъжете се превиваха от смях. През цепнатината на вратата той видя как униформеният хвана мрежата, разкъса възлите, отдели канапа и се освободи от въжетата.

Сълзи опариха страните му. Бесен, той запълзя надолу по тъмните стълбите на мазето. Ръцете му трепереха от ярост. Ще ги накара да съжаляват. Тъпкано ще им го върне, че се смеят.

Вратата на мазето изскърца и се отвори. Светлината едва проникваше до дъното на стълбището. През една дупчица в сандъка за въглища, той наблюдаваше сенките им да се смъкват надолу. Продължаваха да се смеят. Някой сигурно им е казал всичко за него, помисли си той. Как е откраднал въжетата от просторите, конците, канапа, дори къде би се скрил. Ключът на лампата в мазето не работеше, но те като че ли знаеха и това. Носеха фенерче и разглеждаха плесенясалото мазе, дебнеха го.

Той изпълзя назад към най-потайния ъгъл на сандъка за въглища. През лятото беше празен. Но дори и така, прах и песъчинки го дращеха по краката под гуменките. Сноп светлина пресече пътя му. За да я избегне, той стъпи на един къс от въглищата. Глезенът му се изкриви. Крис загуби равновесие и се блъсна в една от стените.

Светлината се приближи. Забързани стъпки. Не! Измъкна се от една ръка, но когато се опита да излезе от сандъка, друга ръка го стисна за рамото. Не! Хленчейки, той зарита, но докосваше само въздух и започна да се дърпа, когато ръцете се извъртяха и го повдигнаха.

— Нека да те изведем на светло.

Той се бореше неистово, но ръцете стискаха раменете и краката му. Успя само да се сгърчи и да удари глава в гърдите си, докато мъжете го мъкнеха нагоре по стълбите. След мрака той замига срещу слънчевата светлина, навлизаща от кухненския прозорец. Плачеше.

— Успокой се — каза дебелият мъж в униформата, пухтящ от усилието.

Този с мушамата се намръщи като видя полепналите в катран гуменки на Крис, кирливите му панталони, мръсната му коса. Извади носна кърпа и избърса сълзите и въглищния прах от лицето на Крис.

Крис отблъсна ръката му и се опита да изглежда толкова силен и висок, колкото позволяваше дребното му телце.

— Не е смешно!

— Какво?

Крис зяпна мрежата в трапезарията.

— Аха. Разбирам — каза цивилният. Гласът му звучеше приятелски, въпреки студените очи и болнавото лице. — Ти ни чу да се смеем.

— Не е смешно! — извика Крис.