Братството на розата

— Не, разбира се, че не — каза мъжът в униформата. — Ти погрешно си ни разбрал. Ние не се смеехме на теб. Напротив, идеята за мрежата е много добра. Естествено, можеше да използваш и по-хубав материал. Няколко урока по дизайн и маскировка ще ти дойдат добре. Но идеята… За това се смеехме. Не на теб, а за теб. Един вид възхищение. Ти си смело момче. По начина, по който се справяш, мога да кажа, че си син на Джери, макар че не приличаш на него.

Крис не разбра много от думите. Той се намръщи, сякаш мъжът в униформата се опитваше да го изиграе. Много отдавна, припомни си бегло, някой му беше казал, че е имал баща. Но никога не беше чувал за човек, наречен Джери.

— Разбирам, че не ми вярваш — каза мъжът. Опъна крака и прибра ръце до бедрата си като ченге. — По-добре да се представя. Аз съм Максуел Липейдж.

Това име, както и Джери, не означаваше нищо. Крис го загледа подозрително.

Мъжът погледна озадачено.

— Генерал Максуел Липейдж. Сигурно знаеш. Най-добрият приятел на баща ти.

Крис го загледа още по-сурово.

— Искаш да кажеш, че никога не си чувал за мен? — учуди се мъжът, обърна се към високия сиволик цивилен и вдигна безпомощно ръце: — Не ме бива много за това. Може би ти ще му обясниш?

Цивилният кимна. Пристъпи напред и се усмихна.

— Аз съм Тед Елиът, сине. Но ти можеш да ме наричаш просто Елиът. Както всичките ми приятели.

Крис го погледна с недоверие.

Мъжът, наречен Елиът, извади нещо от мушамата си.

— Предполагам, че всички момченца обичат шоколад. Особено „Бейби Рут“. Искам да съм твой приятел — протегна ръката си Елиът.

Обезпокоен, Крис се преструваше, че не го интересува и отказваше да погледне шоколада.

— Хайде, вземи го — каза мъжът. — Аз вече изядох един. Хубав е.

Крис не знаеше какво да направи. Единственият съвет, който майка му някога му бе давала, бе да не взема сладки неща от непознати. Но цяла седмица не беше ял нищо друго освен остарели бисквити. Главата му олекна. Куркането в стомаха му продължаваше. Той грабна шоколадовите пръчки преди да се усети.

Мъжът, наречен Елиът, се усмихна.

— Ние дойдохме, за да ти помогнем — каза Липейдж. — Знаем, че майка ти те е напуснала.

— Тя ще се върне!

— Ние сме тук, за да се погрижим за теб — Липейдж погледна мухите с отвращение.

Крис не разбра защо Елиът затвори прозорците. Дали щеше да вали? Усети, че е изпуснал оръжието си — гумената лента, едва когато Липейдж хвана ръката му. Те го изведоха на верандата. Липейдж го държеше, докато Елиът заключи вратата. Той забеляза как госпожа Кели наднича от съседния прозорец и после бързо се скрива. Спомни си, че никога преди не го е правила и внезапно го достраша.

Крис седна на предната седалка в колата между двамата мъже и се загледа първо в тежките обувки на Липейдж, после в сивите райета на вратовръзката на Елиът и накрая в дръжката на вратата. Мисълта да избяга изчезна веднага, щом колата потегли и той очарован загледа как Липейдж сменя скоростите. Никога преди не се беше возил в кола. Индикаторите на таблото, движението на хора и превозни средства навън го увлече. Преди да може да усети, че са пристигнали, Липейдж паркира пред една грамадна сграда с колони, която напомняше на Крис за пощенска станция. Направляван от Липейдж, който здраво го беше стиснал за рамото, Крис вървеше между двамата мъже през мраморни коридори, очертани с пейки. Подминаваха ги мъже и жени, които бяха облечени като за църква. Те носеха снопове хартия и неща, подобни на малки куфарчета.

Една млада жена седеше на бюро зад матова стъклена врата. Тя каза нещо в една кутия зад телефона, после отвори друга врата и Крис заедно с двамата мъже минаха навътре. Във вътрешния офис зад друго бюро седеше стар мъж с бяла коса и мустачки, тънки като молив. Този офис беше по-голям и на едната стена имаше американски флаг, а другата бе покрита с дебели книги в кожени подвързии.

Мъжът погледна нагоре, когато Крис пристъпи напред. Прегледа някакви книжа.

— Да видим сега. Да — прочисти гърлото си той. — Кристофър Патрик Килмууни.

Уплашен, Крис не отговори. Елиът и Липейдж едновременно казаха:

— Да.

Крис се намръщи от смущение.

Мъжът проучи Крис, после се обърна към Липейдж и Елиът.

— Майка му го изоставила… — той прокара пръст по един лист хартия. Гласът му беше изненадан, неодобряващ. — Преди петдесет и един дни?

— Точно така — каза Елиът. — Майка му заминала с някакъв мъж за уикенда на Четвърти юли. Не се е върнала.

Крис продължи да се обръща ту към единия, ту към другия, като чакаше да чуе какво ще кажат нататък.

Мъжът хвърли поглед към календара и почеса бузата си.

— Има ли по-големи братя или сестри, някакви роднини, които да се грижат за него?

— Не — отговори Елиът.

— И цялото лято? Как е оцелял тогава?

— Ял е сардини, салам и е убивал мухи.

Мъжът изглеждаше потресен.

— Убивал…? А майка му? Тя работи ли някъде?

— Тя е проститутка, Ваше благородие.

Още една дума, която Крис не разбираше. Завладя го любопитство. Проговори за пръв път откакто беше в кабинета.

— Какво е проститутка?

Те се обърнаха и не му отговориха.

— А баща му? — попита мъжът.