Братството на розата

Той с мъка се обърна към дъжда, който се стичаше по прозореца.

— Господ да ми е на помощ, когато разберат.

После тихо добави:

— Господ на всички ни да помага!

Книга трета Предателството

Редовното обучение на един оперативен служител

В 17.00 часа на 23 декември 1948 година Американското военно разузнаване в Ноум, Аляска, взе вечерната прогноза за времето от руските пристанища във Владивосток, Охотск и Магадан. Въздушните сили използваха тези рапорти заедно с прогнозите от японските пристанища, за да планират нощните изпитателни полети на самолетите Б–50. Руските прогнози съобщаваха за необичайно топло време. Нямаше нищо обезпокоително.

Седем минути по-късно всички честоти бяха заглушени от един усилен сигнал на руската военноморска база във Владивосток към тяхна подводница в морето. Кодирано и непривично дълго за руско комюнике, съобщението беше твърде необичайно за американското военно разузнаване в Шепърдс Фийлд, Ноум. Те се заеха с дешифрирането му и не обърнаха внимание на японските доклади за времето. Както обикновено подготвиха четири самолета Б–50 за изпитание на системите, предпазващи от заледяване при височинно летене.

В 19.00 часа студен сибирски фронт и вятър със скорост над 70 възела удари и четирите самолета. Всички системи, предпазващи от заледяване, отказаха. Нито един самолет не се върна в базата. Водещият, „Сют Лейди“, беше пилотиран от майор Джералд Килмууни. Когато новината за неговата гибел пристигна в Осма база на Военновъздушните сили в Тъксън, Аризона, генерал Максуел Липейдж се обади на отец Хю Колинс. Той беше свещеник на Римокатолическата църква във Филаделфия и трябваше да съобщи новината на госпожа Дороти Килмууни и тригодишния й син Крис. Генералът поръча на свещеника да каже на съпругата на Джери, че страната е загубила най-прецизния стрелец по подвижни мишени, който той е познавал.

Две години по-късно — 1950. На улица „Калканлин“ във Филаделфия са подредени една до друга тридесет къщи. Отвратително място, за да играе там дете. Улицата е мрачна и тясна. В пясъка и пепелта от въглища по земята могат да се открият ръждясали пирони, счупени стъкла, тор от плъхове. Буренясалите пукнатини по тротоара се превръщаха в дълбоки цепнатини по бордюра и цели кратери на пътя. Някъде към средата на пряката, в най-тъмната част, беше разнебитеното жилище на Дороти Килмууни.

Къщата бе претрупана с маси: маса за карти, инкрустирана със седеф; ъглови маси; трикраки масички; маса за кафе със следи от цигари по целия плот; висока маса за чай, набутана срещу металната центрофуга на пералнята в банята; маса за хранене; кухненска маса с хромиран обков, покрита с мушама и с пластмасова фруктиера върху нея, пълна с восъчни плодове. Зад изкуствените плодове имаше купища умрели мухи. Подобни купчини имаше и на всички други маси в къщата. На всяка маса до купчините мухи бяха подхвърлени парченца остарял изсъхнал салам, накъдрен като стърготини от кедрово дърво.

Първото нещо, което направи Крис в това горещо августовско утро, беше да отвори прозореца на всекидневната и да сложи на перваза една тлъста, обезглавена сардина. Когато майка му го остави самичък през юли и замина, за да прекара лятото в Атлантик Сити, в хладилника имаше парче салам, няколко консерви супа, сардини и няколко кутии бисквити в бюфета. Беше оставила и пари на съседите и ги помоли да се грижат за Крис. До края на юли те изхарчиха парите и зарязаха Крис. Той мразеше този салам. Доста време го използваше, за да примамва мухите в къщата. Но и те като него не обичаха този салам. Използваше и тор от плъхове, защото мухите го харесваха, но той пък изсъхваше по-бързо и от месото. Сардините, обаче се оказаха идеални. Към девет тази сутрин можеше да се похвали с новата купчина мухи на масата за кафе. Беше ги убил с едно дълго парче гума от жартиер на майка си.

В най-вълнуващия момент на лова, когато Крис се опитваше да запази равновесие, кацнал на ръба на една ъглова маса и насочил гумата си към една по-умна муха, която винаги излиташе малко преди да я удари, той усети непознато движение на улицата и се загледа през прозореца към една голяма зловеща черна кола, паркирана пред дома му. Той се гордееше, че въпреки петте си години можеше да различи Хъдсън Хорнет от Уосп, Студебейкър от Уили и Кейсър-Фрейзър. Тази беше Пакард, модел 1949 година и огромното й туловище изпълваше тясната улица. На шофьорското място седеше едър мъж във военна униформа. Грамадното му тяло, подобно на претъпкан чувал, като че ли всеки момент щеше да се претърколи на пътя. Изправи се и докато проучваше шумотевицата наоколо, повдигна задната част на панталоните си. Леко прегърбен, той се наведе напред, заобиколи покрай задните калници на Пакарда и отвори предната врата. Оттам бавно слезе висок слаб мъж със сивкав тен, облечен в доста измачкана офицерска мушама. Лицето му беше слабо, с тънки устни и закривен надолу нос.