Братството на розата

— Той загина преди две години — отговори Липейдж. — Всичко е в досието му. Сега разбирате защо Министерството на социалните грижи предлага той да стане повереник на града.

Мъжът затропа с пръсти по покритото със стъкло бюро.

— Но нали аз трябва да реша това и не разбирам защо Министерството на социалните грижи ви е изпратило на това дело, вместо своите представители. Какво общо има правителството с това?

Липейдж отговори:

— Баща му беше майор от военновъздушните сили. Загина при изпълнение на служебния си дълг. Бяхме приятели. Г-н Елиът и аз сме… ние сме нещо като… е неофициално осиновихме детето, така може да се каже. Като оставим майка му настрана, ние сме най-близкото подобие на семейство, което той има. Тъй като службата ни не ни позволява да го отгледаме сами, искаме да сме сигурни, че някой ще се грижи за него както трябва.

Мъжът кимна.

— Вие знаете къде ще бъде изпратен.

— Знаем и одобряваме — каза Елиът.

Мъжът погледна Крис изучаващо и въздъхна.

— Много добре.

Той подписа лист хартия, пъхна го в една папка, заедно с много други листи и я подаде на Липейдж.

— Крис… — помъчи се да каже той, но не можеше да намери думи.

— Аз ще му обясня. Когато отидем там.

— Какво ще ми обясниш? — Крис започна да трепери.

— Благодаря ви — обърна се Липейдж към мъжа.

Преди Крис да разбере какво става, Липейдж го обърна към вратата. Крис беше объркан. Отново го изведоха навън в коридора и минаха покрай зелените стъклени врати, които му напомняха за банката или пощенската станция на ъгъла. Но къде беше сега? — помисли си той. Къде отиваше?

Черната метална порта беше висока и широка. Пръчките й изглеждаха дебели, колкото китката на Крис, а разстоянието между тях толкова малко, че той разбра — никога няма да може да се промъкне през тях. Отляво на една желязна табела пишеше:

Вдясно имаше друг надпис:

„УЧЕТЕ ГИ НА ПОЛИТИКА И ВОЙНА, ЗА ДА МОГАТ СИНОВЕТЕ ИМ ДА УЧАТ МЕДИЦИНА И МАТЕМАТИКА“

ДЖОН АДАМС

Под тази табела, във високата каменна стена, която като че ли нямаше край и в двете посоки, една тежка врата водеше към подобна на караулно помещение стая, препълнена с купчини вестници, пощенски чували и пакети. Един мъж по долна фланелка килна кондукторското си кепе, усмихна се и продължи да сортира пратките. Липейдж и Елиът не промълвиха. Поведоха Крис за ръка направо през стаята и отвън по една слънчева ливада към огромна тухлена сграда.

— Това ще бъде твоето училище някога — каза Липейдж на Крис. — Но засега само ще те запишем там.

Над входа на сградата, в камъка, бяха издълбани думите:

МЪДРОСТ ЧРЕЗ ПОСЛУШАНИЕ, СЪВЪРШЕНСТВО ЧРЕЗ СМИРЕНИЕ

Беше едва дванадесет и половина, затова те седнаха на една стара дъбова пейка. Повърхността й беше излъскана и полирана. Пейката беше твърда, със заоблени краища и Крис се подхлъзна надолу, докато краката му се провлачиха по земята. Неспокоен, той гледаше втренчено часовника на стената, усещаше всяко движение на стрелката напред. Глухият шум при всяко отместване, като че ли се усилваше. Напомняше му на звуците в месарница.

Една жена пристигна в един часа. Носеше ниски обувки, обикновена пола и пуловер. За разлика от майка му не използваше червило и косата й не беше къдрава, а опъната назад и събрана в кок. Тя едва погледна Крис преди да влезе в кабинета си заедно с Липейдж.

Елиът остана с него на пейката.

— Хващам се на бас, че двата хамбургера, които ти купихме не са те нахранили. Изяж шоколадовите пръчки, които ти дадох.

Крис приведе рамене. Гледаше упорито стената пред себе си.

— Знам — каза Елиът. — Ти си мислиш, че е по-хитро да ги запазиш, докато огладнееш отново. Но тук ще те хранят — по три пъти на ден. А що се отнася до шоколадовите пръчки, ще ти донеса още следващия път, когато дойда да те видя. Предпочиташ ли някой друг вид?

Крис бавно се обърна. Този висок мъж със сива кожа и тъжен поглед го смущаваше.

— Не мога да обещая, че ще те посещавам често — каза Елиът. — Но искам да знаеш, че съм твой приятел. Искам да мислиш за мен като… да речем все едно, че замествам баща ти. Някой, на който можеш да разчиташ, когато имаш проблеми; някой, който те харесва и ти мисли доброто. Трудно е да се обяснят някои неща. Вярвай ми. Един ден ще разбереш.

Очите на Крис запариха.

— Колко време ще бъда тук?

— Доста дълго.

— Докато майка ми дойде да ме вземе ли?

— Не мисля… — Елиът сви устни. — Майка ти е решила да те остави на грижите на града.

Сега Крис отвори широко очи.

— Тя къде е?

— Ние не знаем.

— Тя умряла ли е? — Крис така отчаяно чакаше да чуе отговора, че трябваше да мине малко време, докато разбере, че плаче отново.

Елиът го прегърна.

— Не, но ти повече няма да я виждаш. Доколкото знаем е жива, но ти трябва да свикнеш да мислиш за нея като за мъртва.

Крис захлипа по-силно, задушаваше се.