Братството на розата

Но полковникът остави най-интересното за края. С горда усмивка той ги заведе до оръжейната. Показа на Крис и другите излъсканите до блясък пушки „Енфийлд“ модел 1917, които те скоро щяха да носят; сабите; военните униформи в метално сиво с искрящи бели якички, които щяха да облекат в ученическия взвод. Тук Крис бе изпълнен е особено страхопочитание. Никое от момчетата не проговори. Крис вдишваше силната сладникава миризма на оръжейно масло. Уважението, което отдаваха на този възрастен мъж сега, беше същото, което щяха да му покажат и в деня на завършването си, когато щяха да се запишат в армията на въздушните десантчици или Втора военноморска дивизия. Уважението щеше да се превърне в обич. Отгледани в мъжка среда, в спартанската атмосфера на „Франклин“, обичта щеше да се превърне в патриотизъм и гордост. Страхът от многобройните наказания скоро щеше да стане нещо обикновено и накрая нямаше да има значение. Блясъкът на ножниците на сабите, властното привличане на пушките, отличителните знаци и нашивките щяха да родят вълнение, да слеят всички елементи на героизъм и преданост, за да произведат мъжете, които „Франклин“ щеше да предаде на външния свят.

— Не можем да ви оставим само да гледате, нали? — каза полковникът.

Докато ги водеше към друга сграда, той продължи да им говори усмихнат. Там раздаде на всяко момче по два чифта обувки — черни, високо изрязани, с връзки, подобни на военни боти. Даде им и по една бяла риза, три обикновени ризи в различни цветове, по четири панталона, бельо и чорапи, по четири носни кърпи и всичко това опаковано в стегнат вързоп с една дълга памучна нощница. С обувки, преметнати около врата, и вързопите с дрехи, притиснати към гърдите, те напомняха на миниатюрни военновъздушни десантчици, които смело крачеха през горещия вятър и бързаха обратно по пътя към пансиона.

Бръснарят ги чакаше. Когато свърши, пет сантиметра от кожата на главата на Крис се показа над ушите му. Той изглеждаше като току-що уволнен от лагера новобранец. Беше изнервен и засрамен. Разгледа другите момчета, те също го разгледаха. Крис се изпъна, погледна се в огледалото и видя новопридобитите си строги черти и неочаквано се почувства много атлетичен, странно уверен в себе си.

Следваха душовете. Малкото помещение, облицовано с плочки и инсталация беше без кранчета — водата се контролираше от възпитателката. Тя надничаше от време на време и въртеше крановете. Мъжът, който ги придружаваше, им каза да се съблекат и да струпат дрехите си в един голям платнен чувал в края на стаята. Крис се засрами. Никога не беше стоял гол пред друг човек с изключение на майка си. Очите му се насълзиха отново, като си спомни за нея. Опита да се прикрие с ръце и видя, че и другите правят същото. Но възпитателката и придружаващият ги не обръщаха внимание на голотата им и това го озадачи.

Скупчени в малката баня, те с усилие се опитваха да не се докосват един друг. Беше невъзможно, защото се боричкаха за сапуните и после отново се пъхаха под мощните горещи душове. Парата бе толкова гъста, че Крис едва виждаше другите момчета. Водата рязко спря. Крис объркан излезе от банята заедно с другите. Те се свиваха, защото вече им беше студено. Придружителят им раздаде хавлии и посочи към една голяма кофа пълна с нещо лепкаво със сладка миризма — студен крем, както той го нарече. Каза им да намажат лицата си, ръцете, краката и всички зачервени и наранени места. Крис внезапно забеляза, че платненият чувал, където той и другите бяха оставили дрехите си, е изчезнал. Никога повече не видя нацапаните си с катран гуменки и мръсната риза.

Нито пък шоколадовите пръчки.

Искаше му се да закрещи, защото се чувстваше излъган и предаден. Единственото нещо, за което си мечтаеше, беше да изяде шоколадовите пръчки.

Нямаше време да се самосъжалява. Ръководителят им взе хавлиите и ги поведе голи и треперещи от съблекалнята нагоре по стълбите към една голяма стая с много легла, подобни на койки и подредени край стените. Всяко легло имаше по две полици и чекмедже. Прозорците бяха с решетки. Обезкуражен, Крис облече сивата вълнена риза и панталона, обу си чорапите. Въпреки че се чувстваше неудобно в новите боцкащи дрехи, той с учудване загледа другите момчета. Всички си приличаха — само косите и тена на лицата бяха различни. Не знаеше защо, но като че ли това му вдъхна увереност.

Ръководителят им обясни програмата. Ставане в 6.00 часа, закуска в 7.00, училище от 8.00 до 12.00, обяд до 12.30, почивка до 1.00. Училище до 5.00, игра до 6.00, после вечеря и занимания в учебната зала, лягане в 8.00.

— Докладвайте ми веднага за всяко неразположение, сърбеж, кървящи венци и каквато и да е болест. Утре ще ви науча как да оправяте леглата си, така че сега мога да го прескоча. Първите няколко седмици ще спите с мушамени чаршафи — просто за всеки случай.