Братството на розата

Най-далеч от Сол, Крис цапаше, бореше се да задържи главата си над водата, риташе непохватно. Той никога не се бе чувствал по-самотен. Беше прекарал цялото лято сам на улица „Калкалин“ и чакаше майка си, но в позната къща, в познат квартал, имаше приятели, с които да си играе, и не беше се чувствал самотен. В действителност майка му го оставяше не за пръв път. Почти беше свикнал да живее сам, но тя винаги му липсваше, когато заминаваше. Но сега беше в странно обкръжение — треперейки във водата, изолиран от другите деца, изпълнен със завист към Сол, той почувства горчивата болка на самотата и реши, че мрази това място.

Единственият път, когато прояви интерес, беше следващата вечер, събота. След дългия ден на упражняване как да си оправят леглата, да се учат да навървят обувките си, да ги връзват и лъскат, да правят възел на вратовръзките си и да постигнат необходимата дължина, отново заведоха всички момчета в училището на кино. Крис жадно си припомни първия филм, който гледа тук — „Бойните морски оси“. Този се наричаше „Бойна земя“. Всички викаха радостно, когато филмът започна. Отново действието беше вълнуващо, имаше много стрелба и експлозии. Крис хареса сюжета — група американски войници, които се биеха заедно във войната. Музиката — гърмящи тромпети и барабани — причини парене в стомаха му.

Но след това никой от групата не се и поинтересува какво мисли за филма. Всички искаха да знаят какво мисли Сол. Крис почти наруши правилото си да не плаче в леглото. Вместо това, стиснал здраво зъби в тъмнината, реши да избяга.

Внезапно блесналата светлина от лампите го събуди в 6.00. Някой каза, че е неделя. Премигвайки сънено, той се затътри с другите момчета към умивалнята. Там, с четка за зъби в едната ръка, той поднесе другата към надзирателя, за да му сипе малко прах. Докато си миеше зъбите, бъркайки назад, за да стигне до всяко крайче, както надзирателят му бе показал, малко му прилоша от ментовия вкус на „Колгейт“-а. Слушаше шума на урината да се стича в клозетите и се опитваше да не гледа другите момчета, когато стават от седалките. Клозетите бяха на открито — без стени и врати — и неговата стеснителност му пречеше да се облекчи, докато станеше нетърпимо. Изненада се от себе си, че седи без да се интересува кой го гледа — нуждата му беше прекалено голяма. В действителност никой и не се интересуваше. Облекчението в комбинация с придобитата увереност, че е превъзмогнал още едно табу на стеснителността, го накараха да посрещне деня с неочакван оптимизъм. Дори хареса полутечните бъркани яйца и портокаловия сок. Той почувства, че малко прилича на войниците в техните униформи от „Бойна земя“, когато си облече коравата риза и курсантските дрехи преди надзирателят да заведе групата в параклиса.

Параклисът беше с цветни стъкла, но никъде не се виждаха кръстове или други религиозни символи. Всяко момче седна на определеното място на черковните скамейки. Тогава свещеникът, господин Епългейт, пристъпи напред и запя заедно е децата — първо „Знамето, обсипано със звезди“, после „Бог да благослови Америка“. След това свещеникът извади банкнота от един долар, (това веднага привлече вниманието на Крис) и прочете надписа на гърба на портрета на Вашингтон.

— Съединени Американски Щати! — каза той достатъчно силно, за да се чуе и в задната част на параклиса. — Ние вярваме в Бога! Запомнете тези думи! Ние вярваме в Бога! Той вярва в нас! Затова тази страна е най-великата, най-богатата, най-мощната на земята! Защото Господ вярва в нас! Винаги трябва да сме готови да бъдем Негови воини, да се борим срещу Неговите врагове, за да запазим предопределения от Бог живот! Не мога да намеря друга по-велика чест от тази да се биеш за нашата родина, за нейното величие и слава! Бог да благослови Америка!

Свещеникът повдигна ръце в очакване на отклик. Момчетата извикаха.

— Бог да благослови Америка! — повтори той.

Те отново извикаха. Когато параклисът постепенно утихна, Крис усети ехото да звучи в ушите му. Почувства се развълнуван по един страшен начин. Не разбра какво искаше да каже свещеникът, но откликна на прочувствените му думи.

— Библейският текст тази сутрин — каза свещеникът — е от втора книга на Стария завет — Изхода. Мойсей, който водел богоизбрания народ, е преследван от войниците на фараона. С помощта на Господ Мойсей разтворил Червено море и прекарал народа си, но когато хората на фараона се опитали да минат, Господ върнал морето и те се удавили — свещеникът отвори Библията и пое дъх, за да прочете. После се поколеба. — Като вземем предвид днешната политика, Червено море не е най-уместното сравнение за нашата страна срещу комунистите. Вероятно Червено-Бяло-Синьо ще бъде по-подходящо.

Крис не разбра какво иска да каже свещеника, но инструкторите от предните редове се засмяха дискретно, съобразявайки се, че са в параклис. После свещеникът намести очилата си обратно на носа и зачете. Службата завърши с „Бог да благослови Америка“, след това „Военният химн на републиката“ и накрая отново в хор „Знамето, обсипано със звезди“.