Братството на розата

Крис се надяваше, че ще му се отдаде възможност да си поиграе, но с ужас научи, че след така наречената недемонативна7 служба, всички момчета трябва да се разделят на групички, според религията си за следващите богослужения. Лутерани при лутерани, англикани при англикани, презвитерианци при презвитерианци. Той беше объркан. Не знаеше къде да отиде, защото не знаеше дали си има религия и каква е тя. Когато излезе от параклиса заедно с другите момчета, Крис се огледа неспокойно и почувства ръка на рамото си. Обърна се и видя червенокос луничав възпитател, който изглеждаше като изгорял от слънцето.

— Ела с мен Килмууни.

Гласът му беше весел и напевен. Каза, че името му е господин О’Хара.

— Да, Килмууни, аз съм ирландец като теб. И двамата сме римокатолици.

Крис се намръщи и тогава възпитателят му обясни. Този ден Крис научи, че е нещо, наречено римокатолик. Същият ден научи и малко за това, какво е евреин. Различните религиозни групи тръгнаха към отделни автобуси, които щяха да ги откарат в различните църкви. Крис погледна бетонната алея към интерната и видя едно момче да крачи самичко. Той изтърси без да се замисли:

— А защо Сол не трябва да идва?

Възпитателят явно не забеляза, че Крис не е казал „сър“.

— Какво? А, това е Гризман. Той е евреин. Неговата неделя е в събота.

Крис се качи в автобуса и се начумери. Неделя в събота. Какъв смисъл имаше в това? Той си мислеше за това, докато автобусът преминаваше край портала на входа на училището. Беше прекарал само няколко дни тук, но вече бе загубил ориентация за времето. И въпреки че съвсем скоро, предишната нощ, преди да заспи, правеше планове за бягство, външният свят вече му изглеждаше чужд и страшен. Очите му се разшириха от учудване, докато наблюдаваше тълпите по тротоарите, натоварените улици. Слънцето го заслепи. Тръбяха клаксони на коли. На момчетата бе строго забранено да говорят в автобуса и особено да правят един на друг странни физиономии, което би привлякло вниманието на хората по улиците. Сред странната тишина в автобуса — чуваше се само приглушеното бучене на мотора — Крис се загледа напред, както правеха и другите деца и се почувства не на място. Нещо му липсваше, гореше от желание да се върне обратно в училището и неговото ежедневие.

Автобусът спря пред една църква с кули, сякаш беше крепост. На върха й имаше кръст. Камбаните монотонно звъняха. Мъже, облечени в костюми, и жени — в красиви рокли влизаха вътре. Господин О’Хара строи момчетата двама по двама и ги въведе. Църквата беше тъмна и студена. Крис чу една жена да шепне, докато господин О’Хара ги водеше по една пътечка между пейките:

— Виж колко са симпатични в тези униформи. Погледни този мъничкия. Много е сладък, нали?

Крис не беше сигурен, че жената имаше предвид него, но се почувства неловко. Всичко, което искаше, бе да е невидим сред групата.

Църквата го караше да се чувства дори по-дребен. Крис се загледа в островърхия покрив (най-високия, който бе виждал), в пресечените греди и висящите полилеи. Надникна напред, където някаква червена светлинка блещукаше над олтара. Горяха свещи. Олтарът бе покрит с колосана бяла покривка. Една малка златна блестяща врата му придаваше тайнствен вид.

Отвъд олтара висеше най-смущаващото нещо. Сърцето му затуптя силно, задушаваше се. Коленичил, той трябваше здраво да се хване за седалката отпред, за да контролира треперещите си ръце. Зад олтара висеше грамадна статуя — на един слаб, изкривен, агонизиращ мъж, ръцете и краката на когото бяха заковани за кръста, главата му бе прободена с нещо като шипове, страната му бе срязана и кръв се стичаше надолу.

Огледа се наоколо в паника. Защо момчетата не изглеждаха потресени? Или пък другите хора („външните“, както той започна мислено да ги нарича). Защо те не бяха зяпнали от ужас? Какво беше това място? Сломен, опитвайки се да разбере, той усети, че господин О’Хара го удари два пъти през пръстите и изведнъж по-големите деца се изправиха. Седнаха на скамейките. Крис ги последва. Уплаши се още повече, когато органът започна да тръби. Зловещите му звуци изпълниха църквата. Хорът запя, но на чужд език, той не го разбираше. Тогава напред излезе един свещеник, облечен в пъстро расо, следван от две момчета в бели мантии. Те се обърнаха към малката златна врата, с гръб към хората и заговориха на статуята. Крис се надяваше да получи обяснение, искаше някой да му каже, защо този мъж е прикован там.

Но той не разбираше какво говори свещеника. Думите му изглеждаха някаква безсмислица.

— Confiteor Deo omnipotenti…