Братството на розата

Когато стигна до интерната, Крис изведнъж се почувства несигурен. Картите бяха откраднати преди седмица. Защо момчето, което ги беше скрило не се бе върнало да ги вземе? Крис се спря за момент на стълбите и се сети за отговора. Защото момчето беше разбрало, че не може да ги покаже на никой или да си играе с тях. Можеше само скрито. Иначе мълвата щеше да се пръсне, Сол щеше да разбере и ето ти белята. Издутината от картите в джоба на Крис го притесняваше. Въпреки че не ги беше откраднал, щеше да изглежда все едно, че е. Сол ще обвини него. В края на краищата откъде можеше да знае къде са?

Крис изпадна в паника. Трябваше да се отърве от тях. Слезе в умивалнята в подземието на интерната и си помисли да ги скрие под някоя мивка, както беше направил крадецът. Но какво щеше да стане, ако някой чистач ги намереше, докато чистеше под мивката или момче си изпусне гребена и се наведе да го вземе? Не, трябваше да е някъде на недостъпно място. Погледна нагоре и забеляза тръбите за парното, покрити е мръсна азбестова изолация. Покатери се на шкафчетата за обувки, после по чугунените рафтове за хавлии, закрепени за стената и навря картите над една тръба. Притеснен се спусна обратно надолу и въздъхна с облекчение, че никой не го е заловил. Сега му оставаше единствено да измисли как да върне картите на Сол, но без да го обвинят, че той ги е откраднал.

Цяла нощ мисли за това и не можа да спи. Трябваше да има начин.

На другия ден Сол още беше сърдит. Крис се приближи към него навън от столовата, след като се бяха наобядвали.

— Знам кой е откраднал картите ти.

Сол гневно попита:

— Кой?

— Инструкторът по плуване.

— Той каза, че не е.

— Излъга. Видях го да ги дава на учителката ни. Знам къде ги сложи тя.

— Къде?

Дойде един възпитател.

— Вие момчета трябва да сте по стаите си и да почивате.

Той тръгна след тях към интерната.

— По-късно ще ти кажа — прошепна Крис на Сол, докато възпитателят не ги гледаше.

След училище Сол изтърча при Крис.

— Кажи ми сега къде са.

В училищната сграда Крис каза на Сол да наблюдава коридора, докато той се промъкне в класната стая.

— Тя ги сложи в бюрото си.

— Но бюрото й е заключено — каза Сол.

— Аз знам как да го отворя.

Крис остави Сол в коридора. Беше видял учителката да излиза навън и реши, че е в безопасност. Не се и опита да отвори бюрото, а изчака достатъчно дълго, за да изглежда все едно го е отворил. Най-накрая излезе в коридора.

— Взе ли ги? — попита Сол тревожно.

Вместо да отговори, Крис поведе Сол след себе си надолу по стълбите. Наоколо нямаше никой. Той бързо бръкна в джоба панталона си и извади картите. Рано следобед ги беше измъкнал иззад тръбата в умивалнята, в подземието на интерната.

Сол беше възхитен. После повдигна вежди озадачен.

— Но как ги извади от бюрото й?

— Някога ще ти покажа. Ти получи картите си обратно. Аз съм този, който ги намери. Просто помни кой ти помогна. Това е всичко — Крис тръгна към изхода.

Зад него Сол каза:

— Благодаря.

Крис сви рамене.

— Няма нищо.

— Чакай малко.

Крис се обърна. Сол вървеше към него и се чумереше, сякаш опитваше да измисли нещо. С мъка претършува картите си и подаде една на Крис.

— Ето.

— Но…

— Вземи я.

Крис погледна картата. Бейб Рут. Коленете му се подгънаха.

— Защо ми помогна? — попита Сол.

— Защото…

Магическата дума каза всичко. Нямаше нужда да добавя „искам да бъда твой приятел“.

Сол погледна неловко към пода.

— Предполагам, че мога да ти покажа по-добър начин да правиш това движение в часовете по плуване.

Крис кимна. Сърцето му заблъска в гърдите. Сега беше негов ред да се начумери. Бръкна в един джоб.

— Вземи — подаде на Сол една шоколадова пръчка „Бейби Рут“.

Очите на Сол се разшириха в учудване.

— Сладките неща са забранени. Откъде взе това?

— Как пренесе картите в училището без да те хванат?

— Тайна.

— Също и моите шоколадови пръчки — Крис бавно затътри крака. — Но аз ще ти кажа, ако и ти ми кажеш.

Те се вгледаха един в друг и се засмяха.

Каква беше тайната на Крис? По-рано същия ден, когато възпитателката взе Крис от час и го изведе навън към административната сграда, той се уплаши, че ще го наказват за нещо. Влезе в кабинета с разтреперени крака. Първо му се стори празен. После, смутен, забеляза един мъж до прозореца да наднича навън. Мъжът беше висок и слаб. Носеше черен костюм. Когато се обърна, Крис премигна изненадан, защото разпозна сивото лице на мъжа, довел го тук.

— Здравей, Крис — гласът му беше нежен. Той се усмихна. — Хубаво е, че те виждам отново.

Крис чу зад себе си вратата да се затваря. Възпитателката излезе. Напрегнато погледна нагоре. Мъжът продължаваше да се усмихва.

— Ти ме помниш, нали? Елиът.

Крис кимна.

— Разбира се, че ме помниш. Дойдох да видя как си — приближи се Елиът. — Знам, че училището ти изглежда странно, но ще свикнеш — той се засмя хитро. — Изглежда, че поне храната ти харесва. Май си сложил някой килограм — все още усмихнат, той се наведе, така че Крис не трябваше да се изпъва, за да го вижда. — Има още една причина да дойда тук.

Той погледна Крис право в очите.