Братството на розата

„Защо бяха толкова сигурни, че ние имаме пари?“ — мислеше си Крис. Спомни си последния път, когато бяха прескочили стената със Сол — Сол го беше издърпал изпод колата — и се зачуди дали бандата е чакала и тогава.

Мислите му бяха прекъснати. Лежеше в лазарета, всичко го болеше, но се усмихна, като видя Елиът да влиза.

— Дойдох възможно най-бързо — Елиът беше задъхан. Напрегнато засъблича черното си палто и хвърли настрана меката шапка. Снежинките се топяха по тях. — Не ми бяха казали — о, боже, лицата ви! — Той гледаше ужасен ту Крис, ту Сол. — Изглеждате така, сякаш са ви налагали с тояги. Цяло чудо е, че не са ви убили — Елиът ги разглеждаше, почти му стана лошо.

— Използваха само юмруците си — отговори Сол. Лицето му беше подпухнало и издрано. — И ботушите си. Нямаха нужда от тояги.

— Очите ти. Ще имаш синини седмици наред — трепна Елиът. — Не можете да разберете колко съжалявам — гласът му стана суров. — До известна степен, предполагам, вие сте си го просили. Директорът сподели с мен, че е открил с какво се занимавате — да се измъквате от училището, за да купувате сладкиши. За това ли използвате парите, които ви давам?

Крис се смути.

— Няма значение. Сега не е време да повдигам въпроса. Точно сега се нуждаете от грижи и съчувствие, не от лекции. След като се е случило, поне се надявам, че и вие сте им направили няколко цицини.

— Дори не успяхме да ги докоснем — измърмори Сол.

Елиът, като че ли бе изненадан.

— Но аз си мислех, че имате часове по бокс в училище. Вие сте яки момчета. Виждал съм ви на футболното игрище. Искате да кажете, че дори и един юмрук не сте им ударили?

Изтръпнал от болка, Крис поклати глава.

— Те ме заудряха преди да разбера какво става. Какъв ти бокс. Изобщо нямах възможност да вдигна юмрук. Те изцяло ни превъзхождаха.

— Движеха се прекалено бързо за мен — добави Сол. — Боксът за тях бе шега работа. Бяха прекалено добри. Те бяха… — той се бореше да намери точната дума.

— Експерти?

Сол кимна болезнено.

Елиът ги разгледа и се намръщи. Сви устни сякаш премисля нещо.

— Предполагам, че сте се научили да се измъквате от училище — Елиът не изчака отговор. — Но дори и така, трябва да сте подготвени за извънредни случаи. Нужно е да се защитавате. Със сигурност никак не ми харесва да гледам хубавите ви лица, превърнати в начукано говеждо.

Той кимна замислено, сякаш вземаше важно решение.

Крис се чудеше какво.

Петнадесетият рожден ден на Сол беше на 20 януари 1960. По този случай Елиът пристигна от Вашингтон, за да заведе момчетата в града. Първо отидоха до автомат на „Хорн и Хардант“ да ядат печен фасул и салата от зеле, а после гледаха филм с Елвис Пресли. Когато се върнаха обратно в училището, Елиът им даде комплект книги с фотографии на мъже, облечени в бяло, които се ритат или мятат един срещу друг. Единственото нещо, което американците знаеха за бойните изкуства по това време, идваше от истории, разказвани за японските войници по време на Втората световна война. Момчетата си мислеха, че снимките изобразяват някакъв вид професионална борба. Когато Елиът дойде следващата седмица, те вече бяха разгледали книгите. Той им говори за патриотизъм и смелост, а после им предложи да се откажат от всякакви тренировки в училище и вместо това тайно да се занимават по три часа дневно, всеки ден до завършването си.

И двете момчета подскочиха от радост. От една страна беше прекрасно да избягат от рутината на „Франклин“. От друга и дори по-важно — те още носеха следите на побоя и бяха решени никога повече да не страдат така. Никой от тях не съзнаваше колко фатално ще се окаже решението им.

Елиът ги заведе да се запознаят с инструкторите си през втория уикенд на февруари. От известно време момчетата знаеха, че Елиът работи за правителството, така че не бяха изненадани да разберат как преди седем години, през 1953, ЦРУ е наело Юкио Ишигуро — бивш японски световен шампион по джудо и майор Су Ку Ли — бивш главен инструктор по карате в корейската армия. Бяха довели двамата в САЩ, за да обучават американските оперативни служители на това, което предшестваше инстинкта да убиваш — съвършения ръкопашен бой. Тренировъчната база — един гимнастически салон, наречен доджо, се намираше на петия етаж на склад, в централната част на Филаделфия, на около миля от сиропиталището.

Асансьорът до петия етаж приличаше на малка порутена баня. Едва събираше трима пътници и вонеше на урина и пот. Надписи покриваха стените. Самото доджо беше едно таванско помещение със стоманени греди по тавана и редици от силни лампи по пода. По-голямата част от пода бе покрита със зелени, дебели три инча дюшеци, татами. Над тях, покрай огледалата на всички стени проблясваха дъбови перила.