Братството на розата

— Казах ти, че ще дойда да те видя — Елиът постави ръце на раменете на Крис. — Искам да знаеш, че спазвам обещанията си — бръкна в джоба си. — Обещах ти да донеса още от тези.

Той държеше две шоколадови пръчки „Бейби Рут“.

Сърцето на Крис заби по-силно. Сега вече знаеше колко са ценни сладкишите в училището. Единственият начин да се сдобиеш с тях бе да ги вмъкнеш нелегално. Жадно ги загледа.

Елиът ги подаде на Крис привидно бавно.

— Обещавам още нещо. Ще ти нося от тях всеки път, когато идвам да те видя. Разчитай на това. Искам да знаеш, че имаш приятел. Повече от приятел. Аз съм ти като баща. Вярвай ми! Разчитай на мен!

Крис пъхна едната в джоба. Не беше сигурен, как ще я използва, но смътно усещаше начина. Вдигна погледа си от шоколада към Елиът. Той отново се усмихна.

— О, изяж го веднага. Наслади му се.

Елиът премигна.

Крис скъса опаковката. Когато отхапа, устата му се напълни със слюнка. Внезапно се почувства изпразнен. Сърцето го заболя. Беше невъзможно да се сдържи. Обгърна Елиът с ръце и конвулсивно зарида.

Понякога Елиът идваше два пъти седмично. Друг път не се появяваше около половин година. Но верен на обещанието си, винаги носеше шоколади „Бейби Рут“. Крис научи, че колкото и да е отблъскващо училището, имаше един възрастен, на чиято добрина и заинтересуваност винаги можеше да разчита. Елиът уреди да взема Крис от училище и да го води на бокс и тенис. Ходеха в сладкарница „Хауърд Джонсън“ да яде шоколадов сладолед с плодове. Елиът учеше Крис да играе шах. Заведе го в голямата си къща във Фолс Чърч, Вирджиния. Крис се удивяваше на огромните столове и канапета, на грамадната трапезария, на просторните спални. Елиът му показа красивите рози в оранжерията. Заинтригуван от името на предградието — Фолс Чърч8 — Крис миришеше розите и това му напомняше аромата на Великденската служба. Чувстваше се така сякаш оранжерията наистина беше църква.

Както се развиваше познанството му с Елиът, така и приятелството му със Сол. Двете момчета бяха неразделни. Крис делеше своите „Бейби Рут“ със Сол, а Сол от своя страна споделяше физичеките си дарби. Учеше Крис на тайните на бейзбола, футбола, баскетбола. Но Сол, роден атлет, имаше проблеми е математиката и езиците. Така че Крис, роден учен, помагаше на Сол да учи уроците си и да взема изпитите. Един друг се допълваха. Каквото единият не можеше да прави, другият можеше. Заедно бяха непобедими. Групата отново завиждаше на Сол. Но вече и на Крис.

Само едно нещо не достигаше, за да бъде приятелството им съвършено.

Следващото посещение на Елиът бе през първия уикенд на юли.

— Утре е Четвърти юли, Крис. Ще ти кажа нещо. Иска ми се да те заведа на голямото представление с фойерверки в града.

Крис се развълнува.

Но Елиът изглеждаше разтревожен.

— Аз много се чудих. Кажи ми истината. Няма да ме обидиш.

Крис не разбираше, какво иска да каже.

— Тези екскурзии, които правим.

Крис се изплаши.

— Ще ги спреш ли?

— Не. За бога! Те означават прекалено много за мен — Елиът се усмихна и разроши косата на Крис. — Но аз доста мислих. Обзалагам се, че ти е скучно да говориш само с един възрастен. Сигурно се отегчаваш да гледаш все същото старо лице. Аз мислих за това. Е, добре, искаш ли да споделиш тези екскурзии с някой? Имаш ли приятел, особен приятел, който би желал да вземеш с теб? Някой, с който си много близък, почти като семейство. Аз нямам нищо против.

Крис не можеше да повярва на късмета си — възможност да бъде заедно с двамата най-важни за него хора. Винаги се чувстваше зле, че не може да сподели богатството си със Сол. Сега в замяна се почувства горд, че Сол му е приятел и му се прииска Елиът да го познава. Очите му блестяха от вълнение.

— Обещаваш ли?

— Тогава какво чакаш? — ухили се Елиът.

— Няма да си отидеш, нали?

— Ще чакам точно тук.

Крис изтича от пейката близо до оръжейната, където бяха седели, изгарящ от нетърпение.

— Отгатни, Сол!

Чу Елиът да се смее зад гърба му.

След това Сол винаги беше с тях.

Крис беше много щастлив, че Елиът одобри приятеля му.

— Ти си прав, Крис. Той е особен. Ти направи отличен избор. Гордея се с теб.

Сега Елиът носеше шоколади и за двамата. Заведе ги в къщата си за Деня на благодарността. Пусна ги да се повозят на самолет.

— Крис, има нещо, което ме притеснява. Надявам се, че не ревнуваш, когато давам шоколади на Сол и му обръщам внимание. Не искам да си мислиш, че те пренебрегвам или го смятам за по-важен от теб. Ти си ми като син. Аз те обичам. Винаги ще бъдем близки. Ако карам Сол да се чувства добре, то е защото искам ти да си добре, защото той е твой приятел, дори семейство.

— Господи! Не мога да ревнувам от Сол.

— Значи разбираш. Знаех си, че ще разбереш. Ти ми вярваш.

Всяка съботна вечер, години наред, в училището показваха различни филми, но по едно те си приличаха. „Боен вик“, „Пясъците на Иво Джима“, „Дневник Гуадалканал“, „Франсис отива в Уест Пойнт“, „Франсис във флота“.

— Това говорещо муле превръща армията в развлечение — говореха си момчетата.

„Жабарите“, „Обратно в Батаан“, „Боен взвод“, „Дебаркиране“, „Военна зона“, „Бойна земя“, „Бойни пунктове“.