Братството на розата

Другите момчета замигаха удивено. Те спряха да съединяват картинки, хвърлиха бързи погледи към възпитателката, която седеше зад бюрото и четеше книга. Сигурни, че тя не ги гледа, те се наведоха напред виновно и загледаха с благоговение бейзболните карти. Сол ги показваше една по една: снимки на мъже по екип, размахващи бейзболни палки, тичащи или улавящи топката. Йоги Бера, Джо Ди Маджио, Джаки Робинсон — все имена, нечувани от Крис. На гърба на всяка карта бяха написани кратките им биографии — колко обиколки са направили, колко аута са спасили. Сол с наслада гледаше как другите се възхищават на съкровищата му, но не им даваше да ги докосват. Всеки път, когато някой посегнеше, той ги дръпваше с уважение.

— Той е играл преди другите и беше по-добър — каза Сол.

Крис погледна бегло мъжагата на снимката, а после и името отдолу — Бейб Рут. Нервен, защото не знаеше нищо за тези играчи, той се опита да измисли и каже нещо, за да накара другите деца да го приемат.

— Наистина — кимна Крис мъдро. — Кръстили са на него едни шоколадови пръчки.

За момент си спомни сиволикия мъж, наречен Елиът.

— Какво? — намръщи се Сол.

— Шоколадови пръчки. „Бейб Рут“.

— Те са „Бейби Рут“.

— И аз това казах.

— Не е същото. Той се казва Бейб. Не Бейби.

— И какво от това?

— Шоколадовите пръчки са кръстени на нечие бебе, което се е казвало Рут.

Крис се изчерви. Другите му се присмяха, сякаш са знаели тайната. Възпитателката вдигна очи от книгата и ги погледна заплашително. Сол припряно пъхна картите под ризата, докато другите момчета бързо се наведоха да подреждат отново картинки. Възпитателката се изправи и тръгна застрашително към тях. Тя се извисяваше над тях и това безпокоеше Крис. Продължи да ги наблюдава доста време преди да се върне на бюрото си.

— Как успя да запазиш картите? — попита едно момче Сол, когато класът, подреден в две редици, отиваше на обяд.

Другите хлапета се напрегнаха да чуят отговора. Не само че в Сол имаше нещо, което у другите липсваше, но той дори беше успял да вкара нелегално картите в училището. Крис си спомни, че всичко, което момчетата бяха донесли със себе си, им бе взето още първия ден. Включително и шоколадчетата, помисли си той горчиво, които трябваше да изяде веднага, вместо да си ги пази. Как ли Сол беше запазил бейзболните карти?

— Да наистина, как успя да ги запазиш? — попита друго момче.

Сол просто се усмихна в отговор.

— Може ли да седна до теб на обяд? — попита трето момче.

— Аз също. Може ли да седна до теб? Може ли отново да видя картите? — попита друго дете.

Когато влязоха в трапезарията за обяд, те всички се бяха струпали около Сол, въпреки че трябваше да се движат в редици.

Крис понесе таблата е кренвиршите и фасула си до масата. Откри, че единственото празно място е най-отдалеченото от Сол. Другите момчета седяха гордо до Сол, около него, срещу него. Някои дори се осмеляваха да прошепнат още въпроси за картите, докато един възпитател не спря и не ги погледна заплашително, за да запазят тишина.

Беше им разрешено да говорят вън от трапезарията, докато отиваха да си почиват по стаите, но Крис не можа и думичка да промълви. Всички искаха да говорят за картите на Сол — откъде ги е взел и как е успял да ги запази в училището. Другите се отнасяха с Крис като е най-глупавия в групата, заради опасната забележка за Бейб Рут и шоколадите. Сега той още по-силно желаеше майка му да дойде и да го спаси. Реши, че не обича училището в края на краищата.

Той го намрази още повече късно следобед, защото възпитателката ги заведе в плувния басейн в подземието на гимнастическия салон. Един инструктор им каза да се съблекат и да вземат душ и Крис отново се засрами от голотата си. Срамът му се превърна в страх, когато инструкторът им нареди да скочат в басейна. Крис никога не беше виждал толкова много вода. Страх го беше да не би да потопи главата си под водата и да започне да се дави, както му се бе случило веднъж, докато майка му го къпеше. Но инструкторът го избута към басейна и Крис най-накрая скочи с желание, защото водата щеше да покрие голотата му. Той цопна в студената вода с остра миризма и се приземи рязко, изненадан, че е потопен само до кръста. Другите момчета, също като Крис влязоха с нежелание, с изключение на Сол, който мислеше басейна за вълнуващо предизвикателство и дори потопи главата си под водата.

— Ти! — посочи инструктора. — Как се казваш?

— Сол Гризман, сър.

„Сър“ беше абсолютно правило. Научиха ги, че когато говорят с възрастни трябва да казват „сър“ или „мадам“, според случая.

— Изглежда си плувал и преди.

— Не, сър — отговори Сол.

— Може би имаш естествена дарба — инструкторът потърка брадичката си впечатлен.

Възхищението им от Сол се усили заради одобрението на инструктора. Момчетата се състезаваха помежду си да се приближат до Сол. Те се държаха за ръба на басейна и инструкторът им показваше как да движат краката си.

— Правилно. Гледайте Гризман. Той знае как — каза инструкторът.