Братството на розата

— Знаем, че ще ни излъжете — Крис нави ръкава на Паркър. Той зяпна, докато Крис търкаше рамото му със спирт. После напълни една спринцовка с някаква течност. — Прилича на валиум — продължи Крис. — Тъй като нямате друг избор, спрете да се съпротивлявате и се отпуснете.

Той заби иглата в рамото на Паркър.

Разпитът продължи тридесет минути. Израелското посолство бе направило всичко, което беше по силите му. Крис вече се нуждаеше от друг източник. Тъй като мъжете, от които се интересуваше, бяха служили в Американската армия, той знаеше, че ще намери данни за тях в Агенцията за национална сигурност. Номерът беше да се добере до компютрите на Агенцията. И първата стъпка беше да научи кодовете, които ще накарат компютъра да отговаря. Грешни кодове биха задействали алармата, която ще предупреди АНС, че някой се опитва да проникне до данни и информация.

Измъчването беше остарял метод за разпити. Изискваше много време и понякога разпитваният, макар и да изглеждаше смазан, лъжеше убедително или спестяваше част от истината. Но натриевият амитал — същият опиат, който и Елиът използва с Крис в зъболекарския кабинет в Панама — беше бърз и сигурен.

Говорейки заваляно, Паркър каза всичко, което Сол и Крис искаха да знаят. Кодовете се сменяха седмично. Бяха три: съгласуване на цифри, съгласуване на букви и парола. Поредицата цифри беше просто шега — вариант на номера на социалната осигуровка на Паркър. Доволен, че ще влязат във връзка с компютъра, Крис закара Паркър обратно във Вашингтон.

По пътя Паркър се събуди и запротестира, че устата му е пресъхнала.

— Вземи, пийни си малко Кола — каза му Крис.

Паркър отговори, че му помага. После попита несигурно:

— Пускате ли ме?

— Защо не? Свършихте си работата. Получихме това, което искахме.

Кока-колата беше смесена със скополамин. Докато пристигнат във Вашингтон, Паркър започна да става истеричен, изпадаше в халюцинации и виждаше паяци, които се опитват да го оплетат. Крис го остави в един квартал с порно-заведения, където проститутките се разбягаха от лудешките викове на Паркър и от жестовете му.

Действието на скополамина щеше да премине на другия ден. Паркър ще открие, че е в психиатрия. Въпреки че халюцинациите му щяха да са изчезнали, опиатът имаше и друг ефект. Спомените му от последните два дни щяха да са заличени. Щеше да е забравил, че е отвличан. Нито пък щеше да си припомни разпита, вилата, Крис, Сол и Ерика. Властите, предупредени за изчезването на Паркър от съпругата му, ще са доволни, че са го открили. Ще заключат, че не е светецът, който претендира да е. В такъв квартал! Вероятно лицемерите ще се забавляват много повече от когато и да било. Докато властите продължават да разследват, Сол и Ерика ще са си свършили работата.

Мотел „Рай“ беше почти скрит зад една кръчма, кино и някакъв бар в покрайнините на Вашингтон. „Идеални условия“ — каза Сол, докато паркираше близо до рецепцията. Бяха избрали мястото с Ерика, защото изглеждаше достатъчно долнопробно, така че администраторът да не ги пита защо вземат стая само за няколко часа. Но не беше и толкова подозрително, че да има чести полицейски проверки.

Сол отиде до рецепцията, докато тя чакаше в колата. На машината за напитки висеше табела, че не работи. Канапето беше счупено. Изкуствените цветя — прашни. Зад бюрото седеше жена, която гледаше филм с Клинт Истууд по телевизията. Сол регистрира г-н и г-жа Харолд Кейн. Единственият път, когато жената показа някакъв интерес, беше когато взе парите.

Сол се върна в колата и потегли към показаното му бунгало. Спря Пинтото и забеляза един път, който водеше към странична уличка. Провериха стаята и намериха черно-бял телевизор, бюро с петна от чаши по него и легло с намачкани чаршафи. Кранът в банята капеше.

Те внесоха няколко кутии. С една от кредитните карти, изпратени от Миша Плец, бяха отишли в „Радио Шак“, за да купят компютър, принтер и телефонен модем. Бързо разопаковаха нещата, свързаха ги и ги провериха. Сол излезе и си избра подходящо за наблюдение място, така че да вижда изхода на паркинга. Ако забележеше опасност, щеше да предупреди Ерика с радиопредавателя, закупен също от „Радио Шак“.

Ерика включи телефона в стаята и набра цифрите, които Паркър им беше дал. Чу звън на телефон. Компютърът беше приел сигнала й и чакаше инструкции. Тя набра съгласуваните букви — СЪНШАЙН, името на кокер-шпаньола на Паркър. Чу втори звън. Компютърът беше готов да приема информация. Системата за телефонна връзка с компютъра беше поставена за улеснение при въвеждане на данни от разстояние. Колегата на Паркър от Сан Диего не трябваше да идва чак до Вашингтон, нито пък пряко да се свързва с Паркър, за да му обяснява какво иска. Трябваше единствено да се свърже с компютъра. Методът беше прост и сигурен, но за да заработи бяха нужни кодовете.