Братството на розата

— Използвайте убежищата като извинение. Кажете на КГБ и на останалите разузнавания, че наш куриер ще се добере до Рем. Уверете ги, че съвсем скоро той ще е заловен.

— Добре.

— Забавно е, че нещата излизат извън контрол. Ако Ромул беше убит още в Атлантик Сити, нямаше да има други проблеми сега.

— Все пак, Рем е пристъпил святостта на убежището.

— Това няма значение. Ромул беше по-важен. Фондацията „Парадигма“ трябваше да бъде разрушена. Президентът трябваше да е убеден, че израелците са го направили — Елиът въздъхна. Болестта се бе прехвърлила и върху друга роза. — Но след Колорадо трябваше да преценим към кои от приятелите си щяха да се обърнат. Не трябваше да пропадне операцията пред апартамента на Ерика. Една стъпка след тях сме, а не трябва. Избрах Сол, защото той е надхвърлил възрастта за максимално добри способности. Като атлет в залеза на кариерата си. Не съм и предполагал, че…

— Че ще се върне?

Елиът вдигна рамене.

— Също и Крис. Бях сигурен, че ще използва познанията си, за да намери Сол. Но след манастира и случилото се в Банкок, не съм и предполагал, че ще остане жив толкова дълго. Става лошо — намръщи се Елиът. — Ако разберат истината…

— Как биха могли?

— Преди две седмици бих казал, че не биха могли. С късмета, който имат обаче… — Лицето на Елиът изглеждаше измъчено. — А може да е и повече от късмет.

— Мога да те прехвърля в Израел още утре — каза Плец на Ерика по обезопасения телефон в кабинета му. — Ще си в безопасност, докато уредим всичко.

— Не мога — дрезгавият глас на Ерика звучеше притеснено. — Трябва да остана с Крис и Сол.

— Не можем да защитим приятелите ти. Ако останалите мрежи разберат, че помагаме на някой, който е осквернил убежище…

— Не е това проблемът. Да, те са ми приятели, но те са замесени в нещо извън убежищата на Абелар. Нещо важно, заради което искат да ги убият и няма значение дали и мен ще убият. Искам да разбера какво. Мога само това да ти кажа. Свързано е с Мосад.

Плец се стъписа.

— Как така? Знаеш, че не ние се опитахме да те убием!

— Някой иска да изглежда, че сте вие.

— Това е лудост! Защо?

— Точно това искам да разбера и аз. Не мога да говоря повече. Трябва да внимаваме, защото разговорът може и да се подслушва. Намери ми паспортите, за които те помолих, шофьорски книжки и кредитни карти. И още нещо.

— Знам. Пари.

— Нещо по-важно.

— Какво? — попита Плец. Той се втрещи, когато чу отговора.

От посолството излезе добре облечен мъж с куфарче в ръка, примигвайки срещу слънцето. Той прие, че го следят. През целия ден хората от охраната на посолството усещаха, че са под наблюдение. Всеки, напуснал сградата, независимо дали с кола или пеша, беше проследяван. В отговор на това, Плец и охраната бяха организирали необичайно много куриери да напускат сградата. Получил инструкции, този последен куриер трябваше да завърши мисията.

Първо влезе в една книжарница и купи последната книга на Стивън Кинг. След това мина една пряка и се спря в „Кашер Силвърщайн“, за да купи маца5 и пастет от пилешки дробчета. После отиде в друг магазин и купи бяло вино. На следващата пресечка се намираше апартаментът му, където трябваше да го чака приятелката му.

Беше сменил куфарчето си със същото такова в кашера. Продавачът вече беше извадил пакета от другото и го беше скрил. Пакетът беше опакован с амбалажна хартия, на която пишеше — „пушена сьомга“ и лежеше на дъното на голям кашон, под различни консервирани храни. Силвърщайн занесе кашона до камиончето си за доставки, паркирано отзад, докато съпругата му наблюдаваше магазина. После той натовари камиона с други кашони и тръгна из града към „Доставки по домовете «Марен Голд»“.

На следващата сутрин „Марен Голд“ доставиха кашоните в къщата на д-р Бенджамин Щатнер в Джорджтаун. Там скоро пристигнаха гости от синагогата, които поздравяваха сина на Щатнер по случай бар-мицва. След приема един от гостите, Бърни Келц, реши да заведе семейството си в имението на Джордж Вашингтон в Маунт Вернон. То се намираше само на двадесет мили, но децата на Келц не бяха го виждали, а още повече сега имаше и цъфнали цветя.

Келц спря колата си на паркинга за гости. Той, съпругата му и двете му дъщери тръгнаха по пътечката докато стигнаха до една врата. Усмихвайки се на лекия, приятен ветрец, те се загледаха към полюшващите се ливади в далечния край на имението. Докато се разхождаха край високите дървета и цъфналите градини, Келц им показваше малките постройки наоколо — предачна, сушилня, склад. „Имението е било като село. Напълно самостоятелно.“ По-късно дъщерите му играха на куцанка на пътеката.

В три и половина съпругата на Келц остави платнената си чанта на пода пред витрината на магазина за сувенири „Домът на Вашингтон е и ваш дом“. Точно до нея Ерика разглеждаше някакви цветни диапозитиви. В това време Келц купуваше метална отливка на точното копие на Монумента на Вашингтон, като настояваше да му го гравират за спомен. Ерика взе чантата и напусна имението.