Братството на розата

В отделението за мъжки дрехи Ерика погледна листчето, на което Крис и Сол бяха написали размерите си. Избра спортен панталон от поплин, тениска и леко яке за Сол, а за Крис — светлокафява оксфордска риза и бледосин летен костюм. Движеше се по разписание. Точно в десет часа спря пред телефонния апарат близо до изхода на Бюрото за загубени вещи. Каза на телефонистката някакъв номер във Вашингтон и пъхна монетата. Телефонът иззвъня няколко пъти преди да й отговори женски глас:

— Добро утро. Посолството на Израел.

— Ma echpat li?

На английски това означаваше: „Да внимавам ли?“ и отговаряше на староеврейския текст върху един плакат, който висеше над таблото в телефонната централа на посолството. Телефонистката знаеше, че трябва спешно да прехвърли разговора в мазето.

Миша Плец, разтревожен мъж на тридесет и пет години, с мустаци, сресан на път, шеф на отдел в Мосад за Източното крайбрежие на САЩ, вдигна телефона си.

— Един момент, моля.

Той включи измервач и загледа скалата му. Апаратът отчиташе консумацията на електричество на телефона. Ако линията се подслушваше, стрелката на скалата нямаше да остане в нормално положение. Явно сега не се подслушваше.

— Шалом — каза Плец.

— Не приемай други външни разговори. 14.30. — Привлекателен женски дрезгав глас му говореше бавно.

Чу се звън, което означаваше, че линията е прекъсната.

Плец изключи апарата си. Той прекара пръст по таблото с индекси вляво от него. Извади картата за деня и се вгледа в списъка с номера. Обадиха му се точно в 10.30. До този номер откри име на лице, което би трябвало да се обади по това време, но само ако е в опасност. БЕРНЩАИН, ЕРИКА.

Плец се намръщи. През последните тридесет и шест часа, след нападението в апартамента й, никой в посолството нямаше информация къде е тя и дали е жива. Полицията беше ходила в посолството вчера рано сутринта, за да обясни какво се е случило и за да получат информация за нея. Те бяха посрещнати от директора, който отговаряше за „Личен състав“. Той бе искрено изненадан от станалото и обеща да им съдейства. Помощта му се състоеше в това, да покаже на полицията досието на Ерика от посолството — добре изработен документ, който потвърждаваше работата й като чиновник и прикриваше дейността й като полковник в Мосад. Тя беше спестила тази информация на директора. Ерика имаше малко приятели. Той даде имената им на полицията. Макар че научиха доста, но ненужни неща, детективите си тръгнаха недоволни. Плец предположи, че сигурно ще наблюдават посолството, в случай, че Ерика се покаже, въпреки сведенията, че разследването е било неочаквано прекратено предната нощ. Оттогава Плец чакаше. Тя би трябвало да се свърже е него възможно най-бързо и затова тридесет и шест часовото й мълчание означаваше, че е мъртва.

Но сега тя установи контакт. Спокойствието на Плец бързо се превърна в тревога. Тя му бе казала — „Не приемай разговори отвън“. Фраза, която го инструктираше да прекъсне всякаква съвместна работа, с което и да е разузнаване, дори с американското. Тя спомена „четиринадесет и тридесет“ — военен навик за съобщаване на 2.30 часа следобед, времето, по което щеше да се обади, вероятно от по-безопасен телефон. Четири часа до тогава. Плец мразеше да чака.

Какво, по дяволите, ставаше?

— Ще останат заедно — каза Елиът. — И жената с тях.

— И аз така мисля — отвърна помощникът му. — Заедно имат по-голям шанс да се защитят.

— А и да използват контактите й.

За безопасност, доколкото му бе възможно, Елиът избягваше да ходи в офиса си. Оранжерията бе забавно занимание за него. Той изучаваше сега наченките на някакво заболяване върху една от розите си — „Американската красавица“.

— Трябва да предположим, че тя ще се обади в посолството. Телефонната система там е твърде изтънчено направена, за да можем да засечем разговора й.

Помощникът заоглежда яките караули с четвъртити лица, препречили входовете на оранжерията. Елиът имаше възможност да бъде охраняван от квалифициран персонал на агенцията. Вместо това помощникът му се бе запознал само с двама мъже, с непознати за него псевдоними — Кастор и Полидевк. Къщата, околностите на имението, улицата също се охраняваха, но от хора, които помощникът сам бе избрал. Като светилище — но все пак Елиът се доверяваше само на онези двамата. Помощникът бе объркан.

— Но можем да отгатнем какво ще каже тя на посолството си. — Ръката на Елиът леко трепереше, докато изпробваше някакъв химикал срещу болестта. — На нейно място щях да се нуждая от пари и паспорт, шофьорска книжка, кредитни карти, издадени вероятно на различни имена. Израелците не разчитат на външна помощ. Правят всичко това в посолството си.

Помощникът подаде кърпа на Елиът, за да избърше ръцете си.

— Следователно, ще трябва да й доставят нещата в пакет.

— Точно така. Добре си ме разбрал — Елиът го изгледа с необичайно одобрение. — Наредете всеки, който излиза от посолството, да бъде проследяван.

— Ще ми трябват много хора.