Братството на розата

Нямаше нужда Сол да допълва още нещо. Тя също много добре знаеше, че структурата на Американската армия е като пирамида. Най-добрата подготовка получаваха много малко войници. Близо до върха бяха Рейнджърите и разузнаването на Морската пехота — малки части с квалифицирани кадри. Специалните сили стояха над тях, още по-малка част, с още по-добри оперативници. Най-добрите обаче бяха Военноморските Тюлени. Тази йерархия осигуряваше контрола и балансирането на правителството над армията. Ако Рейнджърите и Морското разузнаване замислеха преврат, Специалните сили щяха да се намесят, за да ги спрат. В случай, че и те подготвяха преврат, Тюлените щяха да ги спрат. Оставаше въпросът — кой ще спре Тюлените, ако те се опитат да направят преврат?

— Няма значение, че тези части се различават една от друга — продължаваше Крис. — Сравнени с останалите войскови подразделения, те са най-добрите.

— Добре. Вече става ясно — каза Ерика. — Вземат се войници от елитни войски. Дава им се по-специална подготовка в Израел. Но защо?

— И защо точно тези мъже? — попита Сол. — Защо толкова малко от тях? Какви са принципите за подбор?

— Казах ви, че не трябва да избързваме с предположения, но ще направя едно сега — Ерика се намръщи. — Тези мъже са пращани в Израел между 1965 и 1973 година. Смятате ли, че…? — тя изучаваше лицата им. — Може би са воювали като двойки.

— Къде? Във Виетнам ли? — попита Крис. — Като нас?

— Годините съвпадат. През 1965 Америка беше във война. През 1973 излезе от войната. Сигурно те са били герои в нея. Най-добрите сред най-добрите. Веднъж доказали способностите си в битка, какво по-хубаво от това? Само школа за професионални убийци е нещо по-високо.

— Описваш мъже, които би трябвало да са с по-добра подготовка и от Тюлените.

— Описвам вас — промълви Ерика.

Крис и Сол се гледаха един друг.

— Нещо липсва — каза Крис. — Чувствам го. Нещо важно. Трябва да научим повече за тези мъже.

Сам Паркър напусна стъклената сграда и се зарадва на приятния неделен ветрец. Той беше главен компютърен програмист в Агенцията за национална сигурност и прекарваше по-голямата част от дните си в стерилни стаи без прозорци, с регулирана температура. Това, обаче, нямаше значение. Компютрите трябваше да са защитени. Въпреки непрекъснатата умствена заангажираност в работата си, не му пречеше да ходи там и в неделя. Нещастието да си експерт беше в това, че трябваше да оправяш грешките на другите.

Той се загледа към Пентагона. Паркингът му, подобен на този на Агенцията, беше почти пуст. „Сигурно сега са си вкъщи, пият мартини, пекат си пържоли. Това, което и аз трябваше да правя“ — мислеше си той, докато вървеше към тъмнокафявата си икономична американска кола. Мартини? В интерес на истината, Паркър не пиеше и не му пречеше другите да пият, но умерено. Дори и в неделя той носеше сако и вратовръзка на работа. Възхищаваше на точността и непрестанно се притесняваше, че луничките и червената му коса го отделят от тълпата. Надяваше се, че на 55 години косата му ще стане дискретно сива.

Излизайки от паркинга, Паркър не забеляза Пинтото, което тръгна след него. След пет минути той не видя и другата кола, Тойота, докато тя не го изпревари, ожулвайки левия му калник, за да препречи пътя му. „Неделни шофьори“ — помисли си той. — „Вероятно туристи“. Той сви встрани от пътя. Яростта му се изпари, когато спря двигателя си и видя шофьора на Тойотата да слиза. Невероятно красива жена, висока и грациозна, с дълга черна коса, с джинси и ботуши. Тя приближаваше към него с усмивка. „Добре. Този катастрофа май ще ми хареса“ — мислеше си той.

Той излезе от колата, опитвайки се да изглежда строг.

— Младо момиче, надявам се, че имате застраховка!

— Толкова се изплаших. Не разбрах как стана — тя леко докосна рамото му.

Тя го прегърна. Той почувства гърдите й срещу своите и чу да спира кола. Двама мъже внезапно го обградиха. Як евреин и, Господи, другият приличаше на ирландец.

— Има ли ранени? — попита ирландецът.

Евреинът се приближи. Паркър потръпна, усещайки нещо да убожда рамото му. Погледът му се замъгли.

Те бързо свършиха. Сол издърпа отпуснатото тяло на Паркър обратно в колата. Седна до него и тръгна към една отбивка от движението, преди някой любопитен шофьор да спре. Ерика го последва с Тойотата, а Крис с Пинтото. Скоро се разделиха, като всеки пое в различна посока. След като се увериха, че никой на ги преследва, те се отправиха на юг, към вилата.

Паркър се съпротивляваше. Сол се бореше с него, докато го завърже за един стол във всекидневната.

— Видях лицата ви — глупаво повтаряше Паркър. — Запомних откъде минахте, за да дойдете тук. Отвличането е федерално престъпление. Ще отидете в затвора за това.

Сол го погледна накриво.

— Жена ми ме очаква в 4.00 у дома — предупреждаваше Паркър. — Ако закъснея, ще се обади на охраната.

— Вече се е обадила. Четири мина. Как ще ви открият обаче?

— Ох — изпъшка отново Паркър. Огледа въжетата около себе си. — Какво искате?

— Очевидно е, нали? Информация.

— Обещайте, че няма да ме нараните. Ще ви кажа всичко.

— Ще ни излъжете.

— Не, ще се договорим.