Братството на розата

— Онези мъже до твоя апартамент трябва да са знаели, че аз съм вътре е теб, а не Крис. Дори и така, те обаче извикаха помощ. Ясно е, че Крис нападна убежището. Би трябвало той да е главната мишена, но не. Аз бях. Защо?

— Освен това Колорадо няма нищо общо със светите убежища — каза Крис. — Каквато и да е била причината, те не атакуваха, докато не те намерих. Не търсеха мен. А теб.

— Атлантик Сити. Мосад — закима разтревожено Сол.

— Онези в моя апартамент не бяха от Мосад — настояваше Ерика. — Трябваше да знам за това. Трябваше да са сигурни, че съм в безопасност, преди да те убият.

— Но те се държаха като израелци.

— Само защото използват Узита и Берети ли? — попита тя.

— Добре. Вярвам ти. Дори и руснаците понякога използват такива оръжия. Но има още нещо. Удар с основата на дланта при ръкопашен бой.

— И начина, по който правят заглушители. Особената им походка и промъкване, когато нападат — продължи Ерика. — Ти ми каза. Тази тактика не доказва нищо.

Лицето на Сол почервеня от нетърпение:

— Какво искаш да кажеш е това? Никой друг не е трениран така.

— Не е вярно.

Те я зяпнаха.

— Кой друг? — попита Крис.

Те чакаха.

— Казахте, че изглежда работят за Елиът — продължи тя, — а са тренирани от Мосад.

Те кимнаха.

— Помислете — каза тя.

— Боже Господи — промълви Крис. — Та ти описваш нас.

Загадките държаха Крис буден. Лежеше на канапето и се взираше през прозореца към зората. Зад затворената врата на спалнята чу приглушено задъхване — Ерика и Сол се любеха. Затвори очи, като се опитваше да не обръща внимание на това, което чува и да се отдаде на спомени.

1966 година. След като те със Сол свършиха обиколката си във Виетнам и приключиха със задълженията към Специалните войски, Елиът поиска да получат допълнителна подготовка. Нарече я „последно изглаждане“. Летяха поотделно до летището „Хийтроу“ извън Лондон и се срещнаха на уговоренето място — гардероба. С предварително дадените им ключове те отвориха касите и извадиха скъпи куфари, пълни с френски дрехи. Във всеки от тях имаше и по една ярмулка.

По време на полета до Тел Авив се преоблякоха в тоалетната. Една стюардеса сложи старите им дрехи в торбички и ги напъха в празния контейнер за храна в задницата на самолета. На летището, след като минаха проверките, ги посрещна пълна жена на средна възраст, която ги нарече с галени имена. Приличаха на типични парижки евреи, предприели първото си пътуване към кибуц3. Това трябваше да изглежда така и заради автобуса, на който се качиха, пригоден за пътувания извън града.

Няколко часа по-късно получиха стаи в пансиона, подобен на онзи в Америка. Бяха инструктирани веднага да отидат в най-голямата зала, където с още двадесет ученика се запознаха с един мъж, Андре Ротбърг. Неочакваното му появяване опроверга страшната легенда, която се носеше за него. Плешив и сбръчкан, облечен в бели панталони, бяла риза и бели обувки, той приличаше на префинен спортист. Но историята му се оказа много по-различна. Баща му бил инструктор по фехтовка на последния руски цар. Той обучил Андре на бързина, координация на погледа и ръцете, които му помагали, докато се занимавал със спорт в Кеймбридж през тридесетте, по-късно в Британското военно-морско разузнаване по време на Втората Световна война, а накрая в Израелското разузнаване след четиридесет и осма. Макар и евреин, той запазил британското си гражданство и затова никога не получил достъп до висшите кръгове на управлението в Израел. Но неговият принос се оказал много ценен. Безстрашен, той създал специална система за самозащита, ненадмината по своето съвършенство. Ротбърг я нарекъл „школа за професионални убийци“. Това, което Крис и Сол видяха тогава, ги порази.

Като използваше помощно колело, прикрепено чрез верига за тавана в просторната стая, един от асистентите издърпа гол труп на мъж, висок шест стъпки, як, починал наскоро, на около 20 години. Преди да нагласят и закачат трупа в правилна позиция, вероятно са го държали легнал по гръб, защото задната част, където кръвта се бе събрала, беше синьо-черна, а предната жълтеникава. Висеше изправен, с крака на пода, до Ротбърг. Той взе голям скалпел и направи двадесетсантиметрови разрези от двете страни на гръдния кош и на задните части. С допълнителни движения отдели подкожната тъкан от ребрата и повдигна кожата, за да покаже костите. После изчака учениците му да разгледат това, което бе направил, като обърна особено внимание на незасегнатите ребра. След това намести обратно кожата и я прилепи с хирургическа лепенка.