Братството на розата

— Но все пак остава другият проблем — къде ще отидем? — продължи Крис. — Полицията има описанията ни от съседите, които са ни видели около апартамента ти. Не можем да рискуваме с хотел. Двама мъже и една жена — набиваме се на очи.

— А който ни преследва, ще провери приятелите ти — добави Сол.

— Никакви хотели. Никакви приятели — каза тя.

— Какво тогава?

— Стига сте се питали! Не обичате ли изненадите?

Капитанът от полицейския отдел „Убийства“ сграбчи телефона в офиса си, гледайки мрачно към недоядения си плодов кейк на разхвърляното си бюро. Загуби апетита си, докато слушаше повелителния глас по телефона. Язвата му запари. През отворения прозорец нахлуваха сирените на Вашингтонската вечер.

— Разбира се — въздъхна капитанът. — Ще се погрижа за това, сър. Гарантирам, че няма да има проблеми.

Свивайки устни с отвращение, той затвори телефона. Избърса изпотената си ръка, сякаш телефонът я е осквернил. Един човек се появи на вратата. Погледна през бюрото си и видя мършавото лице на лейтенанта — без сако, без вратовръзка, намачкани навити ръкави на ризата, запалена цигара.

Зад лейтенанта звъняха телефони; тракаха пишещи машини. Изморени детективи търсеха досиета и разпитваха задържани.

— Много си намръщен — каза лейтенантът. — Изглеждаш, сякаш началството те е изпратило на ново обучение.

— Гадна работа — капитанът се отпусна на скърцащия стол.

— Какво става?

— Кървавата баня снощи. Шест човека, въоръжени така че да нападнат някоя малка държава, са убити в съвсем обикновена жилищна сграда.

— Май вече не водиш разследването?

— Нещо такова. Никога преди не се е случвало.

Лейтенантът изпусна цигарен дим.

— За какво, по дяволите, говориш? — той прекрачи в стаята.

— Разговорът от преди малко — капитанът е презрение посочи телефона. — Дойде от „горе“. Имам предвид, от толкова високо, че не ми е позволено да ти кажа. Гади ми се, само като си помисля. Ако не направя всичко както трябва, с мен е свършено — Потрепервайки, той се хвана за стомаха. — Проклет град! Понякога си мисля, че това е задника на вселената.

— Кажи ми, за бога.

— Убитите. Правителството прибра телата им — Нямаше нужда да обяснява кое „правителство“. И той и лейтенантът работеха достатъчно отдавна във Вашингтон, за да знаят какъв е синонимът на тайната дейност. — Телата няма да се идентифицират за безопасност. Служебна работа. Без публичност. Правителството се грижи почти за всичко.

— Почти? — лейтенантът загаси цигарата си. — Не разбирам.

— Двама мъже и една жена. Имаме името на жената — Ерика Бернщайн. Имаме подробни описания. Ако ги открием, трябва да се обадим на един телефон. Но те не трябва да узнаят, че сме ги видели и не можем да ги задържим.

— Това е лудост. Застреляли са шестима, а ние не можем да ги арестуваме?

— Как бихме могли, по дяволите? Казах ти, че правителството прибра труповете. Те не съществуват. Ние търсим трима, които не са убийци, участвали в масово убийство, което никога не се е случило.

Ерика първа излезе от сградата. Малко след това Сол и Крис един след друг, използвайки различни изходи, я последваха. Като се оглеждаха в тъмнината, те тръгнаха по малки улички. Всеки от тях взе такси, като преди това се увери, че не е следен. Даваха инструкции на шофьорите да ги закарат до различни места в другата част на Вашингтон. Докато Ерика отиде да вземе колата от гаража, Крис я изчака в една пицария. Сол ги чакаше в един клуб с видеоигри и гледаше през прозореца към улицата, за която се бяха уговорили.

Точно преди клубът да затвори в полунощ, той видя едно синьо Камаро да спира на ъгъла. Позна Ерика зад кормилото и излезе, а докато си отваряше вратата инстинктивно огледа улицата.

— Надявам се да не ви е много тясно отзад.

Сол се учуди на това. После обаче, видя Крис, залегнал зад седалката на шофьора, така че да не се вижда.

— Шахтата на асансьора, сега пък това!

Пъшкайки, той се качи отзад. Щом Ерика зави зад ъгъла, Сол се сви до Крис.

— Няма дълго да стоите така интимно — подхвърли Ерика.

Сол забеляза променящото се улично осветление, докато тя караше.

— Точно колко?

— Час.

Той изпуфтя отново и забута Крис.

— Ей, мръдни си дебелия задник.

Ерика се засмя.

— Ченгетата търсят двама мъже и една жена. Ако ни видят, може да ни спрат за проверка.

— Не съм много сигурен — каза Крис.

— Защо да предизвикваме съдбата?

— Нямах това предвид. Докато чаках в пицарията, зърнах един вестник. Убийствата не бяха споменати.

— Сигурно е бил вчерашен вестник — каза Ерика.

— Не, днешен. Шестима убити. Апартаментът ти разрушен. Очаквах това да е на първа страница заедно с описанията ни и работата ни. Проверих и други вестници. Никъде нищо.

— Може би много късно са получили информацията, за да я публикуват.

— Престрелката беше в 10.30 снощи. Имаше достатъчно време.

Тя зави. Покрай Камарото проблясваха светлини.

— Някой сигурно е принудил вестниците да не публикуват нищо.

— Елиът — каза Сол. — Вероятно е прибрал труповете и е накарал полицията да мълчи заради националната сигурност. Вестниците никога няма да узнаят какво се е случило.