Братството на розата

— Ръкавът ми — каза Крис, — измъкнах го преди…

Боботенето започна отново, заглушавайки думите на Крис. Сол се добра до него, почти загубил равновесие, като внимаваше да не падне.

— Оправих се — продължи Крис. — Измъкнах си якето.

Асансьорът спря под тях. Когато отново стана тихо, Сол чу вратата да се отваря. Отчаян глас изстена. Някой се преструваше.

— По-лошо е отколкото ни казаха! Проклета касапница! Обади се в базата! Да удвоят! Искаме помощ!

Стъпките се отдалечиха от асансьора. Вратата се затвори. Боботенето започна пак, щом асансьорът се спусна.

— Ще запечатат сградата — каза Ерика.

— Тогава да се махаме.

— Опитвам се. Тук има авариен изход към покрива. Обаче е заключен.

Сол чу тракане, когато тя се опита да издърпа някаква ръчка.

— В капан ли сме?

Асансьорът спря. Чу се скърцане на метал.

— Болтовете на пантата. Един от тях липсва — тихо каза Ерика. Скърцането продължи. — Ето. Извадих го.

— А другият? Вземи ножа ми.

— Мърда се. Готово, извадих го — Тя издърпа люка. Сол видя светлините на града през отвора. Той се приближи, вдишвайки свеж въздух.

— Ще проверят и покрива — каза Ерика. — Ще трябва да чакаме, докато свършат.

Въпреки желанието си да се махнат, Сол знаеше, че тя е права. Не спори.

— Виждам вратата на покрива — добави Ерика. — Ако се отвори, ще имам достатъчно време да затворя люка и да поставя болтовете обратно.

Асансьорът забръмча отново, качвайки се. Дочу се приглушен мъжки глас:

— Следователят е на път. Претърсваме сградата. Кой живее в този апартамент?

— Някаква жена. Ерика Бернщайн.

— Къде, по дяволите, е тя? Претърсих апартамента. Не намерих трупове.

— Ако все още е в сградата, ще я намерим.

Десет минути по-късно двама полицаи минаха през вратата на покрива с насочени пистолети и фенерчета. Ерика затвори аварийния люк и внимателно намести болтовете. Сол чу стъпки и гласове.

— Няма никой тук.

— Ами капака към асансьора?

Едно фенерче освети люка. Сол, Крис и Ерика се свиха навътре в сянката.

— Има ключалка.

— Провери я по-добре. Може да е разбивана.

Стъпките приближиха.

— Внимавай! Ще те прикривам.

Сол чу скърцане от бутането на ключалката.

— Доволен ли си?

— Капитанът каза да сме стриктни.

— Какво значение има? Той винаги проверява всичко сам два пъти. После ни изпраща, за да потретим.

Стъпките отминаха. Вратата на покрива изскърца и се затвори.

Сол си отдъхна. Пот замъгляваше очите му. „Двойна проверка и тройна проверка?“ — разтревожен си мислеше той. — „В капан сме“.

Цяла нощ асансьорът продължи да се движи нагоре и надолу. Вдигаше прах, който полепваше по лицата им, запушваше носовете им, така че трябваше да дишат през устите си. Ерика отново отвори люка и задишаха чист въздух през отвора. Сол непрекъснато гледаше светещите стрелки на часовника си. Малко след 6.00 започна да вижда Ерика и Крис по-ясно. Изпитите им лица бяха огрени от утринното слънце, навлизащо през процепа.

В началото се зарадва на светлината, но щом започна да се поти по-интензивно, разбра, че шахтата се затопляше, напечена от слънчевите лъчи. Чувстваше, че се задушава. Свали сакото си и разгърди втвърдената си риза. Към 11.00 часа свали и нея. Изпаднаха в неудобство, когато останаха само по бельо. Бежовият сутиен на Ерика плътно прилепваше към гърдите й, а потта се стичаше на струйки между тях. Сол се вгледа в изтощеното й лице. Притесняваше се за нея, но в последствие заключи, че тя е по-жилава от него и Крис. Сигурно щеше да издържи повече от тях.

По обед асансьорът се качваше и слизаше по-често. Линейките и съдебните лекари дойдоха и си заминаха. През нощта труповете бяха отнесени. Сол научи от един приглушен разговор в асансьора, че двама полицаи наблюдават апартамента на Ерика, а други двама са във фоайето. Все още не беше безопасно да тръгнат. Бяха толкова мръсни, че щяха да привличат вниманието на дневна светлина. Продължиха да чакат, борейки се за всяка глътка въздух. Погледът на Сол се замъгли, когато слънцето залезе. Ръцете му натежаха. Стомахът му се сви от обезводняване. Бяха на края на силите си — двадесет и четири часа от нападението.

Изпълзяха бавно през тесния отвор и залитайки, се изправиха на покрива. С отпуснати ръце се облякоха. Вдишваха дълбоко студения нощен въздух и преглъщаха сухо. Замаяни се загледаха в далечните светлини.

— Това не е всичко — каза Крис.

Сол знаеше какво означава това. Имаха нужда от превоз, вода, храна, баня и чисти дрехи, място, където да си починат. Но най-вече сън.

И след съня отговорите.

— Мога да взема кола — Ерика разпусна дългата си черна коса.

— Твоя или от посолството? — Крис не изчака отговора. Поклати глава. — Много рисковано е. Полицията знае коя си. След като не намериха трупа ти, ще решат, че си замесена. Ще наблюдават паркинга пред сградата. Ще открият къде работиш и ще наблюдават и посолството.

— Имам скрита кола — Гърдите й се повдигнаха, докато обличаше блузата си. Закопча ръкавите си. — Използвах друго име, за да я купя. Платих в брой. Колата не може да се проследи до мен. Пазя я в гараж в другия край на града.