Братството на розата

С червено от навеждането лице, Харди отдели магнита. Изправи се олюлявайки се. Той погледна по продължението на коридора с пощенските кутии. Никой не се виждаше. Вместо да отиде на сигурно място, той пое риск и дръпна капака на кутийката.

Намръщи се при вида на друг ключ. Какво…?

Не беше ключ от пощенска кутия. Имаше номер: 36.

Той го обърна. Хотел „Атлантик“.

Сол се напрегна, когато чу ключът да се превърта в ключалката. Той се наведе зад стола и сграбчи скритата си Берета, втренчен към постепенно отварящата се врата.

Сол се беше уверил, че стаята е тъмна, като дръпна завесите. Светлината от хола струеше на тънки нишки по пода и след това се разширяваше. Сянка закриваше светлината. Пълен мъж пристъпи бавно вътре, като стискаше нервно нещо в хартиен плик.

— Затвори и заключи вратата — каза Сол.

Мъжът се подчини. В тъмното Сол включи въртящата се във всички посоки настолна лампа и я насочи към него. Сега нямаше никакви въпроси. Иззад лампата, скрит от светлината, той позна Харди. Мъжът свали слънчевите си очила и вдигна ръка, за да предпази очите си. Сол не го беше виждал в продължение на тринайсет години. Тогава Харди изглеждаше зле. Сега, на седемдесет и две годишна възраст, той беше още по-зле — бледа, подпухнала кожа, червени пигменти по набръчканите му бузи, разширена коремна област от увеличения му черен дроб и задържащо вода тяло на алкохолик. Косата му беше сива, безжизнена и без блясък. Най-накрая беше пригладена. Той бе избръснат. Не издаваше никаква миризма, освен тази на бърбън. Дрехите му — отвратителна риза на цветя и панталони от електриково син полиестер, изглеждаха изпрани и изгладени. Белите му обувки бяха добре лъснати.

„По дяволите, ако аз бях пияница, съмнявам се, че щях да обръщам толкова много внимание на външния си вид“ — помисли си Сол.

— Радвам се да те видя, Харди. Ключът за осветлението е от лявата ти страна.

— Кое…? — гласът на Харди вибрираше, докато опипваше за електрическия ключ.

Светнаха две лампи — на бюрото и над леглото. Харди се огледа намръщено.

— Не ме ли позна? Аз съм оскърбен.

Харди продължаваше да се цупи.

— Сол?

Той премигна сконфузено.

Сол все още държеше Беретата скрита. Изхили се и премина през стола, за да се здрависа с Харди.

— Как си? Какво има в плика?

— Уф — Харди сви рамене объркано, — само няколко неща. Имах ранна мисия.

— Алкохолна ли?

— Е добре, ами… — Харди изтри устата си смутено. — Имам няколко супер приятели. Не съм разбрал, че барчето за алкохол се е изпразнило.

— Изглеждат ужасно тежки. Остави ги на бюфета. Нека ти починат ръцете.

Харди се почувства неловко, но свърши това, което му беше казано.

— Аз… за какво е всичко това?

— Събиране, предполагам — вдигна рамене Сол.

Звънна телефонът. Харди потрепна и се загледа в него. Звънна повторно.

— Няма ли да отговориш?

Но Сол не помръдна. Телефонът спря.

— За Бога — каза Харди, — какво става? Този кубинец…

— Не беше ли впечатляващ? Трябваше да поразгледам доста наоколо, докато го намеря. Точно и правилно попадение.

— Но защо?

— Ще стигнем и до там. Въоръжен ли си?

— Ти си правиш майтап с всичките тези кубински емигранти.

Сол поклати глава. Харди беше легендарен е това, че не ходеше никъде без оръжие, с изключение на банята. Веднъж, за ужас на Тайните служби, той носил револвер в Белия дом, на конференция с президента. Друг път, по време на светска вечеря, заспал от препиване, отпускайки се на стола, а пушкалото му се хлъзнало от кобура и тежко паднало на пода пред двама конгресмени и трима сенатори.

— Сложи го до алкохола на бюфета.

— Защо?

Сол вдигна Беретата иззад стола:

— Само го направи.

— Хей, хайде стига.

Очите на Харди се разшириха. Той се опита да се засмее, като убеждаваше сам себе си, че това е било шега.

— Ти не се нуждаеш от него.

Въпреки всичко, Сол не се смееше.

Харди присви устни. Той нервно се наведе, за да вдигне десния си крачол и показа Колт, калибър 38, закрепен с кобур за глезена му.

— Хм, още ли харесваш този револвер?

— Знаеш как ме наричаха.

— Уайът Ърп — напрегнато каза Сол. — Такъв, който използва само два пръста.

— Не трябваше да ми го казваш — Харди беше възмутен. — Все още си спомням.

Той остави револвера на бюфета:

— Доволен ли си?

— Не съвсем — Сол стана. — Трябва да те обискирам.

— О, за Бога.

— Няма да те гъделичкам.

След като го претърси, Сол показа особен интерес към копчетата му. Харди пребледня:

— За това ли било всичко? За микрофон? Мислиш, че ще предавам? За какво трябва да…?

— Поради същата причина, за която използвахме кубинеца. Не сме сигурни, дали не си бил наблюдаван.

— Наблюдаван? Но защо някой ще иска да…? Чакай минутка. Ние? Ти каза ли „ние“?

— Крис работи с мен.

— Килмууни? — гласът на Харди звучеше смутено.

— Добре, алкохолът не е съсипал паметта ти.

— Как мога да забравя онова, което вие, приятели, направихте за мен в Чили? Къде…?

— Това телефонно позвъняване беше от него. От фоайето. Две позвънявания означават, че той се съмнява в проследяването ти. Ако прекъсне — има някаква опасност и ще се обади пак. А ако звънне само един път, ме предупреждава.

— Но аз трябва да ви кажа, че не бях следен.