Братството на розата

Харди забеляза, че Сол избягва погледа му.

— Аз се хванах — той поклати глава с гримаса на лицето. — Вие сте предполагали, че не мога да забележа опашка.

— При бездействие уменията на човек се притъпяват.

— Особено ако е пияница.

— Не съм казал това.

— И не трябваше, по дяволите — Харди го погледна свирепо. — Какво ви накара да сте сигурни, че изобщо ще дойда?

— Не бяхме сигурни. Когато кубинецът ти даде ключа, трябваше да го хвърлиш в канала.

— И?

— Ние бяхме длъжни да те оставим сам. Ти трябваше да докажеш, че си готов да влезеш в играта, не само с нас, а с който и да е друг. Да покажеш, че искаш някакво действие.

— Не е така.

— Не съм сигурен…

— Вие имате друга причина.

Сол поклати енергично глава.

— Кубинецът — каза Харди, — не мога да разбера за какво ви е бил нужен. Ключът има значение.

— Добре тогава…

— Но пощенската кутия и вторият ключ?

— Допълнителни мерки за сигурност.

— Не, искали сте да ми дадете достатъчно време в случай, че се измъкна и телефонирам. Крис щеше да ме види, ако го бях направил. Той щеше да се обади и да те предупреди да бягаш — Харди кипна. — Така че за кого, по дяволите, си мислите, че работя?

Сол преценяваше положението. Възможно беше Харди да е проследен, но пък не знаеше към кого друг да се обърне. Претегли шансовете и след това му обясни всичко.

Харди изглеждаше зашеметен. За момент дори нямаше вид да е разбрал. Внезапно лицето му почервеня, вените на врата му запулсираха.

— Какво? — Гласът на Харди изтъня. — Елиът? Вие сте мислили, че аз съм се съюзил с този кучи син? След всичко, което ми причини, вие сте предполагали, че му помагам?

— Не бяхме сигурни. Много години изминаха. Може би си се променил. Понякога човек забравя, че е сърдит.

— Да забравя? Никога! Този негодник ме провали. Бих желал да сложа ръце на шията му и…

— Погрижи се да го докажеш.

Харди се разсмя.

Сол свърши с обясненията. Харди слушаше внимателно. Очите му бяха сурови, трескави, изпълнени с омраза, а лицето му още по-червено. Най-накрая поклати глава.

— Със сигурност се е обърнал и срещу вас. Не съм изненадан, той се обръща срещу всекиго. Чудното е, че е издържал толкова дълго.

— Продължавай да говориш.

— Не знам какво…

— Елиът винаги е казвал: „Ако искаш да разбереш тайните на човек, питай някой, който го мрази.“ Ти знаеш за него повече от всеки друг.

— Мислех си, че знам. Но сгреших.

— Но ти си бил неговият конкурент. Разследвал си го.

— Ти си чувал за това?

Сол не отговори.

Харди се обърна към книжния плик на бюфета, извади наполовина празната бутилка бърбън, отвъртя капачката и я повдигна към устата си. Изведнъж спря и погледна срамежливо.

— Предполагам, че имаш чаша.

— В банята е — Сол взе бутилката. — Но имам друго питие за теб.

— Какво е то?

— Донеси чаши.

Харди се подчини с подозрение. Когато се върна от банята, пръстите му здраво стискаха чашата. Той зяпна към бутилките, които Сол беше извадил от барчето и преглътна едва-едва:

— Не.

— Нужен си ми трезвен. Ако трябва да пиеш…

— Вермут? Това шега ли е?

— Смея ли се?

— Това е отвратително.

— Може би няма да пиеш много. В случай, че се изкушиш…

Сол занесе бутилките с уиски в банята и ги изпразни в тоалетната чиния. Харди изстена.

— Струваха ми шестнайсет долара.

— Ето ти двайсет. Задръж рестото.

— Садист.

— Помисли за този вариант — колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще си купиш повече бърбън.

Сол отиде до бюфета, отвори двата вида вермут — бял и червен и сипа в чашата на Харди.

— В случай, че стомахът ти е по-издръжлив отколкото си мислех.

Харди се намръщи при вида на розовия коктейл. Той се пресегна, но си дръпна ръката. След това се протегна отново и изпи чашата на три глътки. Дишайки тежко, той се вкопчи в бюфета.

— Господи Боже!

— Добре ли си?

— Има отвратителен вкус — Харди потръпна. — Никога няма да ти простя това.

Той си напълни още една чаша:

— Е, добре, аз трябва да знам. И така, как откри, че съм го разследвал?

— Никак.

— Но ти каза…

— Имах подозрения, провокирани от чувствата ти към него. Но не бях сигурен. Предположих, че ако те попитам, ти ще се изплашиш и ще отречеш. Така се престорих, че вече знам, като се надявах, че ти ще се съгласиш.

— Толкова дълго бях нокаутиран тук — отбеляза Харди. — Добре, истина е. Но ти ме изплаши за малко. Никой не трябва да знае за това. Повярвай ми, бях много внимателен. В работа като тази, не се доверявам и не искам от никого помощ. Малко изкопчено оттук, малко оттам. Няма видим модел. Няма време, което да не съм разчел — Харди се нацупи. — За мой късмет, не трябваше да участвам в Уотъргейт. Но бях въвлечен. Елиът и аз бяхме съперници. Той убеди шефа да ме ликвидира. Аз, например, не виждам логика. По дяволите, аз бях и… все още съм… пияница. Но не мога да се отърся от чувството, че той използва това като шанс за решаваща победа.

— Мислиш ли, че той знае за проучването ти?

— Очевидно не.

— Какво те кара да си сигурен?

— Би трябвало да ме е убил.

Сол го загледа.

— Откъде си научил толкова много?