Братството на розата

— И друго подозрително нещо. Помниш ли, Елиът винаги твърдеше, че има и други комунистически агенти. Не само Филби, Бърджис и Маклийн, а много повече, внедрени тук и във Великобритания на високи правителствени постове? В частност той беше сигурен, че имаме руски шпионин в агенцията. Използваше тази теория, за да обясни инцидента U–2, неуспеха в Куба, убийството на Кенеди. Каквато и нова операция да започнехме, излизаше че руснаците знаят за нея предварително. Преди твърденията на Елиът звучаха параноично, сега вече бяха убедителни. Всеки в агенцията започна да подозира всички останали. Бяхме толкова заети да се дебнем, да се съмняваме един в друг, че никаква работа не се вършеше. Никога не открихме шпионите. Това беше тактиката на Ким Филби. Обвини някой друг и никой не подозира обвинителя.

— Все пак ти го заподозря.

Харди сви рамене.

— Да кажем, че съм завиждал. Ние започнахме заедно кариерата си. В началото бяхме еднакво блестящи. Но с течение на годините той спечели по-голям успех. Издигаше се, докато аз си оставах на същото място. Ако нещата се бяха развили другояче, може би щях да съм равен на него — той повдигна очилата си. — Мисля, че исках да го проваля, за да се изкача аз нагоре. Продължавах да си спомням първия си голям успех. Сигурно бих могъл да го повторя, абсолютно същия. Казах ти, че Елиът замина за Англия за обучението си към ОСС по време на войната. Ние не знаехме много за шпионажа. Но англичаните знаеха. Мъжът, който го обучаваше… Никога няма да се сетиш, кой е той.

Сол чакаше.

Харди пресуши чашата си:

— Ким Филби.

Дъхът на Сол секна.

— Елиът е предател?

— Не съм казал такова нещо.

— Защо, по дяволите, спомена Филби, ако не за да обвиниш…

— Само си помислих това. Мога да правя предположения, но те са несъстоятелни без доказателства.

— И ти нямаш доказателства.

— Казах ти, че никога не стигнах толкова далече. Когато Елиът ме уволни, кабинетът ми беше запечатан. Апартаментът, колата, сейфът ми бяха претърсени. Всеки, дори невалиден документ, в бегла връзка с агенцията, ми беше отнет.

— Включително твоето откритие?

— Никога не съм го писал, слава Богу. Ако Елиът беше видял свое досие, ако беше сметнал, че съм опасен… той не би се доверил на пияница. Щях да получа внезапна сърдечна криза или да падна от някоя сграда.

— Помниш ли това, до което си се добрал?

Харди се стегна. Беше възмутен:

— Разбира се. Виж, той е човек на навика. Така че не можех да не заподозра нещо, когато открих отклонения от стереотипа му. През 1954 пътните му документи показват нещо интересно. Направил е няколко безпричинни екскурзии до Европа. За една седмица през август той напълно изчезнал.

— Отпуска?

— Без да остави адрес или телефонен номер, на който агенцията би могла да се свърже с него в случай на нужда?

— Разбирам накъде биеш.

— Улових дирите му до Белгия. После…

Харди запали цигара и издиша дима.

— И никой не направи въпрос за изчезването му?

— Не само че не стана на въпрос, но на следващата година той беше повишен. Всичко което знам е, че е бил пратен със задача и повишението му е било награда за успеха. Все пак тази липсваща седмица…

— Ако е двоен агент, може би се е срещал с шефовете си от КГБ.

— Това ми хрумна и на мен. Но подобна връзка не е трудна работа. Могат да се измислят много други, не толкова потайни начини, КГБ да се свърже с него. Защо да привлича вниманието, като се скрива така? Каквато и да е причината за изчезването му, очевидно се е налагало. Нещо, което не би могло да се направи другояче.

Сол се намръщи. Климатичната инсталация бръмчеше, но той трепереше. Не от студ.

— Още нещо — каза Харди. — През 1973 той отново изчезна. Този път последните три дни на юни.

— Пак в Белгия?

— Япония.

— Каква е връзката?

Харди сви рамене.

— Нямам представа какво е правил по време на тези пътешествия. Но продължавам да се връщам на първото си предположение. Да приемем, че през войната, когато замина за Англия, той се е присъединил към Филби, Бърджис и Маклийн и е станал двоен агент.

— А може би и троен.

— Би могло — Харди почеса брадичката си. — Не съм мислил за това. Може да се е престорил, че се е сработил с Филби, като е искал да използва връзките си със Съветите в полза на Съединените Щати. Винаги е харесвал сложните задачи, а да си троен агент е една от най-трудните роли. Но това не е от значение. Двоен или троен агент, той е влизал във връзка с КГБ. Трябвало е да му се предават съобщения. Чрез човек, който е част от ежедневието му. Така че никой да не се усъмни, ако редовно контактуват един с друг. Човек със свобода на действията си, за предпочитане с връзки в Европа.

— И ти го откри?

— Розите.

— Какво?

— Елиът обича розите толкова, колкото и трудните задачи. Той прекарва деня си около тях. Кореспондира си с други ентусиасти. Праща и получава редки видове.

Сол бе шокиран:

— И ходи по цветни изложения.

— В Европа. Особено на изложенията в Лондон всеки юли. Не е пропускал това изложение от 1946 г., непосредствено след войната. Идеално място за срещи. Винаги отсяда при свой приятел, който притежава имение близо до Лондон… Пърсифал Ландиш, младши.