Братството на розата

Те чакаха, а той не бе помислил да предприеме дори такива елементарни предпазни мерки, като да стои настрана от апартамента си. Естествено, беше пил прекалено много, познатото извинение. Това не само бе замъглило разсъдъка му, но бе притъпило и рефлексите му. Така че когато залитна в апартамента си и се обърна да затвори вратата, не реагира достатъчно бързо на стъпките. Може би трезвен би успял да отвори бързо вратата и да се спусне към коридора, но адреналинът му се бореше с алкохола в кръвта и предизвикваше у него желание да повърне. Мъжът, който се бе крил в клозета, изви ръката му, притисна го до стената и разтвори краката му, за да го претърси.

Друг се спусна от банята и опипа тялото му, като провери задните му части и гениталиите.

— Трийсет и осми. На десния глезен — каза той на партньора си, като прибра оръжието.

— На дивана — нареди другия на Харди.

— На стола — обади се Харди.

— Какво по…?

— Вие, момчета, пипате твърдо. Скоро ще стигнете до глаголите.

— Прави това, което ти казваме, по дяволите.

Челото на Харди се блъсна в стената от удара. Той седна. Сърцето му биеше на пресекулки, но умът му оставаше учудващо спокоен, без съмнение в резултат от дългия престой в бара на ъгъла. Въпреки желанието му никога да не позволи пиянството му да го превърне в отрепка, той носеше измачкани панталони и прашни обувки. Беше помолил да го вземат с тях, но Сол отказа:

— Помогна достатъчно.

Но Харди бе разбрал. Мисли ме за твърде стар. Смята, че не може да разчита на…

Пияница? Харди се беше пропил съвсем, за да забрави, че Сол сега правеше това, което той самият, ако бе имал куража, трябваше да направи преди години.

Двамата му похитители бяха в началото на тридесетте. Харди усещаше сладникавия мирис на одеколона им. Разглеждаше типично американските им безлични черти. Къса, добре сресана коса и костюми от „Бруук Брадърс“. Познаваше ги. Не че ги беше виждал преди, но в миналото си той често използваше такива като тях.

Генерален Щаб–7. Търтеите на агенцията. Техният ранг го обиди. Това чувство се подсилваше от пиянството му. Реши, че не са го сметнали за достатъчно опасен, за да изпратят за разпита му първокласен екип. Това означаваше презрение.

Той кипна от гняв, но не го показа. Уискито му даваше смелост.

— Е, вече удобно сме…

— Затваряй шибаната си уста — сряза го първият.

— Казах ви.

— Какво?

— Че ще стигнете до глаголите.

Двамата търтеи се спогледаха.

— Обади се — каза първият.

Другият вдигна телефона и дори през замаяността си, Харди забеляза, че той набра единадесет цифри.

— Какво? Междуградски? Надявам се, за Бога, че ще ми се изплати.

— Това ще ми хареса — каза вторият и заговори в слушалката: — Хванахме го. Не, беше лесно. Разбира се — той се вгледа в Харди. — Какво да се сети? — Ухили се: — За тебе.

Неохотно Харди взе телефона. Знаеше, какво ще стане, но се престори, че не знае.

— Ало?

Гласът от другия край беше сух като тебешир, хрущящ като мъртви листа — дращещ, стар, бездушен.

— Надявам се, че помощниците ми са се отнасяли добре с теб.

— Кой…?

— Хайде — гласът беше невъзмутим, спокоен. — Няма нужда от игри.

— Казах…

— Много добре. Иска ми се да се позабавлявам. Ще се будалкаме.

Харди се вбеси, когато чу това.

— Надявах се никога да не те чуя отново. Кръвопиец.

— Обиди? — Елиът цъкна с език. — Какво стана с обноските ти?

— Загубих ги заедно с работата си, педераст.

— Не и на моята възраст — Елиът се изсмя. — Изглежда си имал посетители.

— Искаш да кажеш някой различен от тези Сульо и Пульо тук? Посетители? Кой, по дяволите, ще иска да ме види?

— Две много непослушни деца.

— Синът и дъщеря ми дори не ми говорят.

— Имам предвид Сол и Крис, разбира се.

— Имай предвид когото си искаш. За каквото и да става дума, не съм ги виждал. Дори и да бях, нямаше да ти кажа.

— И това е проблемът, нали?

— Не, това е нещо друго. Какво се е случило?

— Добра тактика. Да отговориш на въпроса с въпрос. Помага да се избегнат грешки.

— Втръсна ми. Затварям.

— Не, чакай. Не знам какво са ти казали. Те са в беда.

— Нищо не са ми казвали. Не са били тук. За Бога, опитвам се да се наслаждавам на пенсионирането си. Разкарай търтеите си. Не се меси в живота ми.

— Не разбираш. Става въпрос за Крис. Той наруши закона на убежищата. Сол му помага да избяга.

— И първото нещо, което ще направят, е да дойдат при мен? Сигурно. И за какво? Ще им бъда много полезен. Срещу руснаците? Глупости — Харди трепна.

— Може би си прав. Бих искал да говоря с един от сътрудниците си.

Харди се почувства твърде отмалял, за да му отвърне. Подаде слушалката на номер едно.

— Какво има? Да, сър, разбирам — той върна слушалката на Харди.

— Ти направи грешка — каза Елиът.

— Не ми го натяквай повече. Знам.

— Трябва да призная, че се справяше твърде добре преди това. Особено като се вземе под внимание, че си загубил формата си.

— Инстинкт.

— Повече може да се разчита на навика. Наистина, руснаците. Защо трябваше да ги споменаваш? Надявах се, че ще бъдеш по-добър опонент.

— Съжалявам, че те разочаровах.