Братството на розата

Съществуваше остра нужда от по-добър метод. През втората половина на шестдесетте, в отговор на нарастващата необходимост при сраженията във Виетнам, най-накрая бе изобретен апарат за нощно виждане, който не може да бъде засечен. Познат под името „Старлайт“, той осветява тъмнината, усилвайки всеки най-нищожен наличен източник на светлина, като звездите, например. Тъй като не разпространява лъчи, не може да привлече вниманието към човека, който го използва. През седемдесетте апаратът бе пуснат на пазара, най-вече в спортните магазини. Не бе трудно човек да се снабди с такъв.

Сол не го използваше да разглежда сградата с него, защото светлините от прозорците щяха да бъдат така усилени, че да пронижат очите му. Стената обаче беше в мрак и той я виждаше ясно. Изглеждаше висока дванадесет стъпки. Фокусира порутените й камъни и пукнатините на старата мазилка.

Нещо в тях го тревожеше. Почувства се, сякаш е стоял и преди тук на колене и е разглеждал стената. Напрегна се да си припомни и накрая разбра. Имението във Вирджиния. Андрю Сейдж и групата на „Парадигма“. Началото на кошмара. Изведнъж се поправи, защото стената му напомняше и за едно друго място. Сиропиталището. Оттам започна кошмарът. С неестествена яснота той си представи Крис и себе си, прокрадващи се над стената. По-точно спомни си нощта…

Пищенето на щурците спря. Гората притихна страховито. Кожата му настръхна. Той се сниши на земята. Извади ножа. Тъмните му дрехи се сливаха с мрака. Спря дъха си и долепи лице до земята. Вслуша се напрегнато.

Пропя птица, замлъкна, сетне повтори последните тонове. Сол си отдъхна и се надигна. Все още предпазлив, свит до един дъб, той повтори с уста песента на птицата.

Крис излезе от тъмнината. Втора фигура изплува като шумолене на вятър между храстите. Ерика. Тя огледа склона и залегна до Сол и Крис.

— Защитата е примитивна — Крис говореше тихо.

— Съгласна съм — добави Ерика. Тя и Крис се бяха разделили долу на склона, за да огледат цялото имение. — Стената не е достатъчно висока. Би трябвало да има камери. Няма електрификация на оградата.

— Звучи така, сякаш си разочарована — каза Сол.

— Това ме тревожи — отговори му тя. — Англия е в рецесия. По-нисшите класи протестират срещу висшите. Щях да съм луда на тема охрана, ако бях на мястото на Ландиш. Като се има предвид положението му в МИ–6, той трябва да знае как да пази имението си.

— Освен ако не иска да изглежда, че няма нищо за пазене — обади се Крис.

— Или за криене — допълни тя.

— Мислиш, че охраната е така примитивна, каквато изглежда?

— Не знам какво да мисля. А ти? — обърна се тя към Сол.

— Огледах околността — каза той. — Не видях пазачи, въпреки че би трябвало да има. Прави бяхме.

— Кучета?

Сол кимна:

— Три. Може и да не съм видял другите. Обикаляха свободно.

— Каква порода?

— Всички са добермани.

— Морските пехотинци могат да се чувстват като у дома си — каза Крис. — Слава Богу, че не са овчарки или обикновени пудели.

— Искаш ли да се откажеш?

— По дяволите, не — отговори Ерика.

Двамата мъже се усмихнаха.

— Тогава да почваме. Притеснявахме се за точния момент — как да го пипнем. А той е решил проблема вместо нас. Погледни — Сол посочи към задната част на имението. — Виждаш ли оранжерията?

— Свети.

Дългата стъклена постройка блестеше в мрака.

— Също като Елиът той цени розите. Би ли допуснал прислужник вътре? Или пазач? В светая светих? Не мисля. Само висшите свещеници влизат в светилището.

— Може да показва розите си на гости — намеси се Крис.

— А може и да не ги показва. Има само един начин да разберем.

Двамата мъже отново се усмихнаха един на друг.

Те пълзяха надолу по склона през мъглата и орловата папрат към задната част на имението. Облаци скриваха луната. Нощта беше студена и влажна. Крис подпря ръце на стената и сви коляното си така, че Ерика да може да се покатери на раменете му, да се хване за горната част на оградата и да се издърпа нагоре. Сол се изкачи втори, стъпвайки на раменете на Крис, но когато се подпря на върха — увисна. Така позволи на приятеля си да използва тялото му като стълба. Отгоре Крис и Ерика помогнаха на Сол да се настани до тях.

Легнали, те разглеждаха имението. Светлините блестяха. Под тях се мержелееха тъмни фигури.

Крис доближи до устните си малка тръбичка и духна. Въпреки че беше тихо, Сол си представи ултразвуковия тон. Кучетата трябваше да го чуят. Но ако бяха обучени да не обръщат внимание на този зов?

Не бяха. Едрите добермани дойдоха така измамно тихо, че Сол никога не би ги чул, ако не беше подготвен. Лапите им сякаш не докосваха земята. Тъмните им сенки се носеха в нощта и изведнъж се материализираха в основата на стената. Дори тогава Сол не бе сигурен, че ги вижда, докато белите им зъби не проблеснаха свирепо. Но въпреки гнусните си усмивки, те не ръмжаха.

Не можеха, разбра Сол. Гласните им струни бяха отрязани. Куче, което лае, не става за пазач. Ръмженето предупреждава нарушителя и му дава възможност да се отбранява. Тези добермани не трябваше да служат като аларма срещу крадци. Те имаха друго предназначение — да изненадат нарушителя.

И да го убият.