Братството на розата

— Откога МИ–6 е пощальон на ЦРУ?

— Правех го като услуга за Елиът! — Ландиш поглеждаше от осакатените рози към Сол и обратно, като преглъщаше нервно. — Заклевам се! Той ме помоли да посреднича!

— Говори тихо.

Ландиш изтръпна:

— Чуй ме. Елиът каза, че съобщенията разкривали шпионин в агенцията — гласът му стана още по-напрегнат. — Но информаторът се притесняваше и настояваше за куриер, на когото може да се довери. Тъй като познавах куриера, бях логично избран, за да го сменя.

— Ти вярваше ли на това?

— Той ми е приятел — Ландиш жестикулираше като луд. — Нашите мрежи често се кооперират. Ако искаш да знаеш какво имаше в съобщенията, питай мъжа, който ми ги даваше.

— Естествено. Ще се кача на самолета и право в Москва.

— Не. Много по-близо.

— Къде?

— В Париж. Работи за съветското посолство там.

— Лъжеш — Сол отряза едно листо.

— Не лъжа! Не разбираш ли колко е деликатна тази роза? Като нараниш само едно нейно листо можеш да…

— Тогава по-добре е да ме убедиш, че казваш истината, защото смятам да скъсам още едно листо.

— Това е единствената такава роза в света.

Сол доближи ножиците.

— Виктор Петрович Кочуби.

— Името не означава нищо.

— Той е културното им аташе. Урежда турнета на съветски оркестранти и танцови трупи във Франция. Също е и виртуозен цигулар. Понякога свири на концерти. Прави и самостоятелни турнета.

— Но, разбира се, е от КГБ.

Ландиш разпери ръце.

— Той се отрича от тях. Преди петнадесет години са го хванали, когато опитва да избяга на Запад. Било е ясно, че ще опита отново. Като компромис, Съветите му позволили да живее в Париж, но при условие че използва таланта си за доброто на отечеството си. Напомнили му, че децата му ще останат в Москва, където превъзходните им служби и условия на живот ще зависят само от неговото съдействие.

— Това не дава отговор на въпроса ми. От КГБ ли е?

— Разбира се. Опитът му да избяга беше само измама. Но послужи за целта му. Прикритието му е отлично.

— Обзалагам се, че посещаваш много концерти.

— Не толкова много във всеки случай — Ландиш сви рамене, но все още гледаше притеснено към розите си. — Преди десет години… беше трудно да се видиш лично с него. Докато обсъждахме отличителните черти на руската музика, той предаваше съобщенията. Ако искаш да знаеш какво е имало в тях, трябва да говориш с Кочуби.

Като доближаваше ножиците към бледата синя роза, Сол го гледаше внимателно.

— Казах ти всичко, което знам — гласът на Ландиш беше тъжен. — Разбирам, че ще трябва да ме убиеш, за да си сигурен, че няма да го предупредя. Но моля те, не унищожавай повече рози.

— А ако лъжеш? Какво ще стане, ако сведенията ти са безполезни?

— Как да предложа гаранция?

— Не можеш, а ако си мъртъв, няма да мога да ти отмъстя. Какъв смисъл ще има тогава да унищожавам още рози? На трупа ще му е все едно.

— Стигнахме до задънена улица.

— Не. Ти ще дойдеш с мен. Ако разбера, че си ме излъгал, ще видиш какво могат да направят малко бензин и кибрит с оранжерията ти. Помисли за това, докато тръгваме. В случай че искаш да промениш версията си.

— Никога няма да можете да ме прекарате през охраната на изхода.

— Няма и да ни се наложи. Ще излезем така, както влязохме. През оградата.

Ландиш се изсмя:

— Приличам ли на атлет?

— Ще те повдигнем.

— Твърде крехък съм. Може да си счупя ръка или крак.

— Добре, няма да те вдигаме.

— А как тогава? Невъзможно е.

Сол посочи към дъното на оранжерията:

— Просто.

— Какво?

— Ще използваме стълбата.

Завесите се полюшваха на отворения прозорец. Крис хвърли поглед към оловносивото небе. Ноздрите му се разшириха от соления въздух. Раменете му се привеждаха от влагата. Сърдит вятър гонеше вълните по Ла Манша. Крис изглеждаше разтревожен.

— Ще тръгна на твоето място.

— Казах ти „не“ — отвърна Сол. — Разбрахме се. Един от нас трябва да остане тук с Ландиш, докато другите двама отидат при Кочуби. Теглихме карти, за да решим кой ще поеме риска. На теб се падна най-малката карта. Ти оставаш.

— Не искам.

— Изведнъж си решил да се правиш на герой?

— Не. Разбира се, не.

— Тогава какво? Не мога да си представя, че е само защото искаш да си с Ерика — Сол се обърна към мястото, където тя бе завързала Ландиш за един стол. — Не се обиждай. Ти имаш прекрасно чувство за хумор.

Тя се изплези.

Той се обърна към Крис:

— Какво има?

— Глупаво е — Крис поклати глава. Беше объркан. — Имам някакво чувство. Знам, че това нищо не означава. Работата е, че не мога да се отърва от него.

— За какво?

Крис отиде до прозореца.

— За теб. Имам усещане… наречи го предчувствие. Нещо ще ти се случи.