Братството на розата

Все пак той не се чувстваше сигурен. Ако някой го забележеше, нямаше място на борда, където да може да се скрие или да избяга. Щеше да се наложи да се бие, но сигурно ще бъде убит от помощния отряд, който ще го чака да пристигне във Франция. Няма друг избор. Ще трябва да отвори аварийния изход и да скочи в Ла Манша. Ако подводното течение не го повлече към смъртта, студената вода скоро ще го изтощи, ще поглъща топлината му, докато умре от студ.

Не се стигна до там. Фериботът ревеше над вълните и пристигна в Кале за двадесет и две минути. Той усети как съдът се килна, когато се издигна от водата върху рампата на морската гара. Като слизаше, той се смеси с останалите пътници. Въпреки че не бе говорил френски от години, разбираше повечето от това, което чуваше и четеше. Не забеляза някой да го наблюдава. Митническата проверка мина гладко. Той бе оставил пистолета си при Крис, за да няма проблеми в митницата. Но не можеше да е спокоен, преди да си намери друг.

Сол се срещна с Ерика в кафене, близо до морето, както се бяха разбрали. Веднага отидоха при един човек, който продаваше на черно боеприпаси. Сол бе работил с него през седемдесет и четвърта. Там им взеха два пъти повече за екипировката, от която се нуждаеха. „Услуга“ — бе казал продавачът. — „За приятел“. Наеха кола и поеха към Париж. Градът беше на 130 мили.

— Не — каза Крис в слушалката. — Говорихме си за рози, докато почна да ми се повръща от мисълта за тях, но Ландиш продължава да твърди, че е казал истината.

— Тогава довечера ще хванем Кочуби — гласът на Сол беше променен от смущенията по далечната линия.

— Вече си се подготвил?

— С помощта на връзките на Ерика.

— Давай тогава — Крис загледа вързания за стола Ландиш. — Ако нещо се провали, знаеш цената.

— Колко пъти да ти казвам? Той ми предаваше съобщенията.

— Добре — каза Крис на Сол. — Хванете го. Но ми се обадете веднага, щом се скриете с него.

— По зазоряване.

— Не се притеснявай, че ще ме събудиш. Докато не науча, че сте в безопасност, няма да мога да заспя.

— Още ли имаш това чувство?

— По-силно от всякога.

— Това е само разходка. Той няма да създава проблеми.

— За Бога, не ставай прекалено самоуверен.

— Опитвам се само да те окуража. Дръж се. Ерика иска да ти каже нещо.

Телефонът изпука. Ерика го подразни:

— Прекарваме чудесно. Храната е превъзходна.

— Спести ми великолепните подробности. Току-що изядох сандвич с фъстъчено масло.

— Как е съквартирантът ти?

— Надува се. Когато не си приказваме за глупавите му рози, му редя пасианси. Ръцете му са вързани, затова ми казва кои карти да обърна.

— Хитрува ли?

— Не, аз хитрувам.

Тя се засмя:

— По-добре да затварям. Исках да ти кажа да не се тревожиш. Всичко върви гладко. Ще се грижа за Сол. Разчитай на това.

— И не забравяй себе си.

— Невъзможно. Ще се видим утре.

С чувство на тъга за тях той чу изщракването, когато тя прекъсна връзката. Нещо до вратата изскърца.

Крис замръзна.

Беше заключил вратите. Капаците бяха спуснати. Нямаше светлини, които да привлекат минувач от пътя в тъмнината. Ако някой, който знаеше за хижата, бе дошъл да го види, той щеше да почука, вместо да се промъква.

Открили са го. Не знаеше как. Не можеше да разсъждава. Нямаше време. Сграбчи радиопредавателя от масата, хвърли се на пода и натисна бутона.

Потрепери от ударните вълни. Около хижата трещяха експлозии и разтърсваха стените й. Беше заровил зарядите на стратегически, затулени места, където някой пропълзял би могъл да се скрие. Беше сигурен, че мините са доброкачествени и коварни. Вдигаха много шум и шрапнели, пушек и пламъци. Подготвянето им беше въпрос на навик, съобразно с правилата, научени от Елиът. Независимо от това колко сигурен се чувстваш, винаги има още нещо, което можеш да направиш, за да се защитиш.

Той извади Маузера си. Една граната отвори дупка във вратата. Капсула със сълзотворен газ тупна на пода и се търкулна съскайки. Той се закашля от плътния бял пушек и стреля към вратата. Знаеше какво следва да се случи. Веднага след като стаята се изпълни с газ, вратата ще бъде разбита и мъжете ще нахлуят вътре.

Скочи към прозореца, освободи бравата и го повдигна. Блъсна капака. Нощта беше пълна с дим и пламъци. Някакъв мъж се гърчеше на земята и пищеше в агония. Дрехите му горяха. Друг забеляза движението на капака. Докато се прицелваше, Крис го простреля два пъти в гърдите.

Предната врата се откъсна.

Крис се обърна към Ландиш и се прицели, но не можеше да го види от белия газ, който изпълваше стаята. Чу тежко трополене, сякаш Ландиш се бе прекатурил със стола, търсейки прикритие. Вече връхлитаха по стъпалата. Пак нямаше време. Скочи през прозореца и веднага се затича. Сърдити гласове изпълниха хижата. Той бягаше в тъмнината по върха на скалата и си представяше как атакуващият отряд с противогазови маски претърсва хижата. Ще забележат отворения прозорец. Но дотогава той ще е далече. Те няма да знаят накъде е тръгнал. Никога няма да го намерят.

Затича се още по-бързо. Стискаше Маузера. Примигваше от потта. Далече от пламъците, той се чувстваше избавен. Бягаше диво в нощта.