Братството на розата

Той отново нападна. Отново противникът му използва ръката си, за да блокира удара, като пое с нея ножа. Ръката беше червена. Разкъсаните й тъкани висяха. На свой ред Крис парира нападението. Върхът бе така изострен, че той едва почувства прорязващия удар.

Отдалечиха се. Рефлексите им бяха еднакви. На плоски стъпала, приведен, Крис започна да обикаля около противника си внимателно, бавно, търсеше слабо място. Врагът му се обръщаше, за да продължава да е с лице към него. Крис се надяваше да го застави да стои в центъра на кръга. На обиколката при широка примка той нямаше да се замае толкова, колкото този, който постоянно се въртеше на едно място.

Но врагът му разбра какво бе замислил Крис. Приспособи се към тактиката му и започна да се движи в свой, широк кръг. Орбитите им се пресичаха и описваха нещо като цифрата осем.

Отново задънена улица. Двамата противници бяха равностойни. Когато Крис се обучаваше в бойното изкуство, Ишигуро бе казал: „Пътят на самурая е смъртта. Когато моментът е на живот и смърт, а силите са равни, просто го посрещни, готов да умреш, ако се наложи. Няма нищо сложно в това. Приготви се и действай“.

Сега Крис направи точно това. Отхвърли мисълта за себе си и се концентрира единствено върху ритуала. Да нанася удари и да отбива удари, като продължава да обикаля. Още веднъж. А после пак. Ръката му пулсираше окървавена, нарязана.

Но възприятията му бяха точни, подсилени, напълно ясни, нервната му система — нащрек. Нанасяш удар, отбиваш удар и обикаляш. Преди години Ли, неговият инструктор по карате, каза: „Няма нищо по-екзалтиращо от това, да се сражаваш в мрака лице в лице със смъртта“. В училището за професионални убийци Ротбърг бе казал: „Ако двама противници имат еднакви знания и еднаква сръчност, победител ще е по-младият, защото е по-издържлив“. Крис, който бе на тридесет и шест, прецени, че неприятелят му е около двадесет и девет.

Най-главното правило в боя с ножове е да не позволяваш на противника си да опре гърба ти в ъгъл.

Бавно, неотстъпно преследвачът на Крис го притискаше към скалата. Крис се озова заклещен между две издатини на варовика. Той нападна обезумял. Противникът му бързо се сви, за да избегне удара, после замахна под ръката на Крис.

Острието хлътна до дръжката.

Крис изхърка. Ларингсът му се скъса. Бликна кръв. Съзнанието му потъна в тъмнина.

— Сигурен ли си? — Гласът на Елиът звучеше пресипнал, докато стискаше слушалката на телефона в оранжерията си. — Няма грешка? Никаква възможност да грешиш?

— Не. Убийството бе потвърдено. Аз лично огледах тялото — каза Ландиш по далечната линия. — Мъжът, който спомогна да съсипят розите ми — Рем — е мъртъв.

Гърдите на Елиът изстинаха. Отчаян, той се разсейваше, като мислеше за деловата страна на нещата.

— Почисти ли района?

— Разбира се. Изгорихме хижата, за да заличим отпечатъците от пръстите им. Напуснахме преди да пристигнат властите. Никога няма да разберат кой е бил там.

— А тялото? — Елиът преглъщаше с мъка.

— Бе откарано с личния ми самолет. Пилотът ще привърже към него тежести и ще го пусне в морето, достатъчно далеч, за да не може приливът да го довлече до брега.

— Разбирам — той се намръщи. — Изглежда за всичко си помислил.

— Какво има? Гласът ти е особен.

— Не разбирах, че… Нищо.

— Какво?

— Не е важно.

— Остават ни Ромул и жената.

Той се мъчеше да внимава:

— Направил съм необходимата подготовка. Когато ми се обадят, ще те уведомя.

Ръката на Елиът изтръпна, когато затвори телефона. Не разбираше какво става с него. През последните три седмици откакто „Парадигма“ бе разрушена, единствената му цел бе да открие Сол и да го елиминира. Президентът никога нямаше да разбере защо приятелят му е бил убит. В процеса на работата Крис също се бе превърнал в заплаха. Но сега проблемът бе разрешен. Един от отряда бе мъртъв, а другият — намерен. Той почти бе постигнал целта си. Почти се бе защитил. Защо тогава, когато говореше с Ландиш, бе почувствал разкаяние?

Спомни си първия път, когато заведе Крис и Сол на екскурзия. Бе Денят на труда12, 1952. Тогава момчетата бяха на седем, от две години под негово влияние. Живо си припомни техните невинни, въодушевени личица, отчаяната им нужда от любов, желанието им да му се харесат. От всичките му осиновени деца, те бяха любимците му. Странно, гърлото го болеше. Почувства се доволен, че Крис, макар и обречен на смърт, бе посрещнал гибелта си така добре. Да, признаваше, че няма право, но все пак той го беше обучавал и не можеше да не се чувства горд с него. „Бог да го благослови“ — помисли си той.

Тридесет години? Може ли толкова дълъг период от време да мине така бързо? Дали оплакваше Крис, чудеше се той… или себе си?

Скоро и Сол ще бъде мъртъв. КГБ бе предупредено. Ако действат бързо, ще го хванат в капан. Най-накрая кризата ще приключи, тайната ще бъде запазена. Ще останат още само две осиновени деца. Кастор и Полидевк, които сега охраняват къщата. Останалите бяха умрели във вярна служба.

„Изглежда ще надживея всичките си синове“ — помисли той и тъжно пожела Сол да бъде помилван.

Но това бе невъзможно.