Братството на розата

Изведнъж се притесни. А ако Сол избяга? Немислимо.

И все пак, ако избяга? Ще научи, че Крис е мъртъв.

„И ще дойде за мен“.

Никога няма да отстъпи.

„Наистина мисля, че нищо не може да го спре“.

Книга четвърта Отмъщение

Фурии

Сол се вгледа през прозореца към мъгливата улица. Беше паркирал наетия Ситроен в средата на редица коли в един жилищен квартал. Седяха един до друг с Ерика прегърнати. Очевидно още една двойка в града на любовта. Но той не си позволяваше да се радва на присъствието й. Не можеше да се разсейва. Прекалено много разчиташе на тази мисия.

— Ако Ландиш ни каза истината, скоро ще получим някои отговори — каза Ерика.

Информаторите й от Мосад бяха казали, че Виктор Петрович Кочуби ще свири концерт за цигулка на Чайковски на прием в Съветското посолство същата вечер, в чест на новата френско-съветска спогодба.

— Но ти не можеш да го отвлечеш направо оттам — бяха казали информаторите. — Различни разузнавания денонощно наблюдават чрез камери всички входове. Ако някой им се стори подозрителен, полицията веднага ще го арестува. Никой не трябва да нарушава отношенията с руснаците. Франция и Русия се разбират чудесно тези дни. Най-добре е да го хванете по-късно, когато се прибере в апартамента си на „Булеварда на мира“.

— Няма ли да го охраняват? — беше попитал Сол.

— Един обикновен цигулар ли? Защо да се нуждае от защита?

В един часа и осем минути Кочуби мина с Пежото си. Фаровете му светеха. Ерика излезе и тръгна по улицата. Кочуби беше около петдесетгодишен, висок, с чувствителни, но остри черти. Заключи колата си и внимателно взе калъфа с цигулката. Носеше смокинг. Ерика го настигна, когато той се приближи до преддверието на жилищната сграда. Улицата беше пуста. Той проговори пръв:

— Една дама не бива да е сама толкова късно през нощта. Разбира се, ако няма уговорка.

— Млъкни, Виктор. В чантата ми има един много голям пистолет, насочен в слабините ти. Моля те, отиди до бордюра и изчакай да те вземе една кола.

Той зяпна, но изпълни заповедта. Сол спря колата. После се изкатери на задната седалка, претърси Кочуби и взе калъфа с цигулката.

— Внимателно! „Страдивариус“ е!

— Нищо й няма.

— Докато все още можеш да ни сътрудничиш… — Ерика подкара колата.

— Да ви сътруднича ли? — Кочуби нервно отвори уста и я затвори. — Но как? Аз дори не знам какво искате!

— Съобщенията.

— Какво?

— Тези, които си давал на Ландиш.

— Спомни си — каза Ерика. — Да се предават на Елиът.

— Вие двамата луди ли сте? За какво ми говорите?

Сол поклати глава, отвори прозореца си и закрепи цигулката на ръба.

— Казах да внимавате!

— Съобщенията. Какво пишеше в тях? — Сол наклони цигулката навън.

— Една „Страдивариус“ не може да се поправи!

— Тогава си купи друга.

— Ти луд ли си? Къде бих могъл да намеря…?

Сол отдръпна ръце от калъфа. Цигулката започна да пада.

Кочуби изстена и се хвърли да я хване.

Сол го блъсна и отново грабна калъфа.

— Съобщенията.

— Никога не узнах какво пише в тях! Бях само куриер, нищо повече! Да не би да мислиш, че ще рискувам живота си и ще счупя печата?

— Кой ти ги даваше? — Сол отново извади цигулката през прозореца.

— Един шеф на бюро в КГБ!

— Кой?

— Алексей Голицин! Моля! — Кочуби се опита да си вземе цигулката. Ръцете му трепереха.

— Не ти вярвам. Голицин беше разстрелян за измяна през 1973 година.

— Тогава ми даваше и съобщенията!

— През 1973 година ли?

Сол се намръщи. Харди бе казал, че Елиът е изчезнал през 1954 година и после отново през 1973 година. Какво общо можеше да има един офицер на КГБ, разстрелян за измяна, с изчезването на Елиът? Какво се беше случило през 1973 година?

— Това е истината! — каза Кочуби.

— Може би.

— Това е „Страдивариус“! Моля ви!

Сол отново закрепи цигулката на прозореца. Проблеснаха фарове на кола. Той се замисли и сви рамене.

— Това е безсмислено. Ако изхвърля цигулката, едва ли би се променила историята. С Амитал скоро ще научим какво знаеш в действителност.

Той остави цигулката на пода.

— Слава богу!

— Трябва на мен да благодариш.

Те излязоха от Париж.

— За кого работите?

— За никого.

— Къде ме водите?

— Във Вонас.

— А-ха.

Внезапната промяна в настроението на Кочуби подразни Сол.

— Знаеш ли го?

Музикантът кимна. Почувства се странно приятно при мисълта, че ще посети малкото градче на 50 километра северно от Лион.

— Вероятно ще ми разрешите удоволствието да се нахраня в „Le Cheval Blanc“.

— Не е включено в сметката.

Кочуби рязко се намръщи.

— Вие американците сте такива скръндзи. Серумът на истината оставя ужасен вкус — като черен дроб или бекон без масло. Много добре — той погледна ядосано. — В най-добрия случай ни предстоят три часа път. Тъй като не искате да обсъждате вашите самоличности, ще говоря аз.

Сол изстена, предчувствайки какво следва. Искаше му се да го приспи, но това щеше да навреди на действието на Амитала.