Ландиш ще им каже къде е Сол. Бог да ги предупреди.
Тогава ги чу. Зад себе си.
Все по-близо. Все по-бързо. Все по-шумно.
Стъпки. Някой го преследваше.
— Развържете ръцете ми — промълви Ландиш. Той кашляше от сълзотворния газ.
Един мъж с тънки устни, облечен в черно, постави кърпа, напоена с медикаменти, на очите му. Друг развърза въжетата.
Прозорците бяха вдигнати, капаците — отворени. Морският бриз разсейваше пушека от стаята.
Ландиш се препъна в масата и сграбчи телефона. Избираше цифрите припряно. Минаваха решителни секунди. Каза на телефонистката номер във Фолс Чърч, Вирджиния. Треперещ, той стисна масата за опора, като несъзнателно опипваше дебелата ивица алуминий, прикрепена на обратната страна на колана му. Тя беше магнитно кодирана. В момента, в който охраната бе открила изчезването му, бяха пуснали в действие аварийната процедура. Използваха електронни сензори, за да уловят кода на металната лента. На земята тези устройства служеха само на малки разстояния. Пречеха им смущенията и кривините на земното кълбо. Но от сателит или наблюдателен самолет — каквито МИ–6 имаше в готовност — те бяха ефективни като всички сканиращи устройства за голяма височина. Дванадесет часа след отвличането на Ландиш неговата охрана е знаела с точност къде го държат в плен похитителите му. През останалото време са организирали спасителната акция.
Ландиш изпита усещането, че стаята се завъртя. Телефонът избръмча. Продължаваше да бръмчи и това го караше да се свива от страх. Накрая някой вдигна.
— Елиът — изписка Ландиш, като се опасяваше, че може да го няма. — Седемнадесет плюс три.
Сърдитият глас на мъжа стана напрегнат:
— Ще ви свържа.
След секунда, която приличаше на минута, Елиът отговори.
— Намерих твоите Черни принцове — каза Ландиш.
— Къде?
— Бяха в къщата ми.
— Мили Боже.
— Има и жена с тях.
— Да, знам. Какво се случи?
— Отвлякоха ме — Ландиш му разказа всичко — Рем избяга. Гоним го. Ромул и жената отидоха в Париж.
— Защо?
Ландиш му разказа.
— Кочуби? Но той е от КГБ.
— Това притеснява ли те?
— Обратното. Рем уби руснак в убежището на Абелар в Банкок. Те направиха споразумение срещу него. Няма да се наложи ние да се намесваме. Ще ми дължат услуга, като им кажа как да намерят мъжа, който му е помагал.
Врагът го догонваше. Камъните по върха на стената пречеха на бягането. В тъмнината Крис не можеше да види накъде отива. Изкуши се да се обърне и да стреля. Но мракът скриваше целта му. И по-лошо. Блясъкът на цевта му щеше да превърне самия него в мишена, а шумът от изстрела да привлече и другите.
Гърдите му изгаряха. Сърцето му се блъскаше. Но напрегнатото, настойчиво, стабилно дишане на преследвача му го настигаше. Той напрегна краката си до крайност. Мускулите му го заболяха. Дрехите му бяха пропити от пот. Бързо напредващите стъпки го предупреждаваха за предстоящия контакт.
В неясния пейзаж той забеляза бяло петно пред себе си. То се спускаше от дясната му страна към скалата. По-тъмно очертание в средата му образуваше нещо като улей. Бялото беше варовик.
Ниша.
Спусна се по нея, претъркули се, поемайки удара с раменете и бедрата си. Като пропадаше надолу, той се подпираше на оголените стени. Блъскаше се. Улеят стана още по-стръмен. Не вървеше полегато, а рязко се пречупваше надолу. Беше назъбен, приличаше на вентилационна шахта с три страни. Неравните стени даваха опора на ръцете и краката му.
Докато лазеше с мъка, той чу стърженето на обувките на преследвача си върху скалите над себе си. Камъчета от варовика се посипваха над него и трополяха по раменете и главата му. Ръцете му се разкървавиха. Бързаше надолу.
„Дано да стигна до дъното“ — молеше се той. Вятърът развяваше косата му. С приближаването прибоят на брега долиташе все по-силно.
Крис се подхлъзна и щеше да падне, ако не бе вклинил обувките си в скалата. Извъртя се и скочи върху склона, като се препъваше в каменистия бряг. Пет фута висока канара от варовик му осигуряваше прикритие. Бръкна в джоба си, извади заглушителя на Маузера и го прикрепи към цевта. Разтвори крака за по-добро равновесие и се прицели. Дясната му ръка бе неподвижна. Лявата я придържаше.
Там. Сянката се движеше по улея. Стреля. Прибоят притъпи пращенето на заглушителя и удара на куршума. Не беше сигурен, че е улучил. В тъмнината не можеше да се прицели точно. Не можеше да различава ясно гледката срещу себе си и встрани. Стреля по-горе и по-долу от мястото, където бе видял сянката.
Движи се. Ако остане на мястото си по-дълго, ще даде на преследвача си възможност да прецени местоположението му. Приведен, той се спусна към друга скала, сетне към друга, по протежение на брега. Все по-далече от хижата. Зад него нощта бе осветена от пламъците по билото на скалата. Заради гърмящия прибой беше безсмислено да се вслушва дали някой тича след него. Обърна се и като се движеше заднишком, огледа сега отдалечения улей.