Братството на розата

Ерика търсеше в раницата. Извади капсула с големината на юмрук. Отвъртя върха й и я пусна между кучетата.

Капсулата съскаше. Животните я нападнаха. Внезапно се отдръпнаха и примигвайки от объркване се строполиха в безсъзнание.

Сол бе спрял дъха си, докато се спускаше по стената. Скочи на тревата и се превъртя като парашутист. Като си отдъхваше от възбудата, той изчака Ерика и Крис в прикритието на плета. Изучаваше ливадата пред къщата на лунната светлина. Храстите бяха подрязани в геометрични форми: пирамиди, глобуси, кубове. Сенките им изглеждаха гротескни.

— Ето там — посочи Сол.

Крис кимна, качен на едно дърво. Прошепна:

— Виждам блясък. Светлинен детектор.

— Ще има и други.

— Но кучетата минаха покрай основите — промълви Крис. — Сигурно са минали през лъчите и са включили алармата.

— Лъчите трябва да са по-нависоко от кучетата.

Сол легна по корем на влажната от росата земя. Пропълзя напред, снишавайки се под почти невидимия светлинен сноп.

Оранжерията блестеше пред него, подобна на скъпоценен камък. Още по-ефектни бяха розите, техните различни форми, неповторимите им цветове. Той видя мършава, прегърбена фигура в бяло да ходи между тях. Позна Ландиш от описанието на Харди, особено по съсухреното лице. „Изглежда мумифициран“ — беше казал Харди. — „Прилича на мъртвец, но косата му е така дълга, сякаш е продължила да расте.“

Сол допълзя до оранжерията и изчака, докато Крис и Ерика се скрият зад храстите, по един от всяка страна на пътеката, за да пазят, ако някой се зададе. Изправи се и влезе.

Светлината го заслепи.

Розите миришеха силно, сладникаво, омайващо.

Ландиш седеше на маса, с гръб към Сол, смесвайки семена в съдове с пясък. Той чу вратата и се обърна, но сигурно бе помислил, че е прислужник, защото движението му бе спокойно. Едва когато видя кой бе влязъл, реагира. Отстъпи назад с уста, отворена от изненада.

Сол беше на десет крачки. От толкова близо Ландиш изглеждаше болнав, надупчената му кожа — восъчна, като на болен от жълтеница. Все пак, когато шокът му премина, изпъкналите му очи светнаха:

— Не очаквах компания.

Гласът му беше крехък, но от британския му акцент звучеше изискано.

Сол насочи пистолета си.

— Не мърдай. Дръж ръцете и краката си така, че да мога да ги виждам.

— Едва ли се страхуваш, че стар мъж може да ти направи нещо.

— Повече съм загрижен за това — Сол посочи един проводник, който беше отведен под масата за разсад. Той пристъпи, измъкна клещи от джоба си и отряза жицата. Опипа под масата и изтръгна алармения бутон.

— Моите уважения — Ландиш леко се поклони. — Ако си крадец, трябва да ти кажа, че не нося пари. Разбира се, ще намериш сребърни предмети и кристал в къщата.

Сол поклати глава.

— Смяташ да ме отвлечеш за откуп?

— Не.

— Тъй като нямаш свиреп поглед на терорист, признавам…

— Информация. Нямам време. Ще питам само веднъж.

— Кой си ти?

Сол не обърна внимание на въпроса.

— Ние се чудехме, дали да не използваме химикали.

— Ние?

— Но си твърде стар. Напрежението. Решихме, че може да умреш.

— Много мило от ваша страна.

— Обмисляхме и изтезания. Проблемът е същият. Може да умреш преди да си ни казал това, което ни трябва.

— Защо да стигаме до такива крайности? Навярно ще ви кажа направо.

— Едва ли. Във всеки случай, не бихме могли да знаем дали ни казваш истината.

Сол вдигна чифт ножици от пейката.

— Най-накрая се спряхме на един начин да те принудим.

Той отиде до една леха от рози, погледна скъпите им ленти и преряза стеблото. Изключителна дребна Жълта принцеса.

Ландиш изпъшка и загуби контрол.

— Тази роза беше…

— Безценна. Наистина. Но не незаменима. Имаш все още четири други. Например тази алена Сълзица, ей там, е много рядка.

— Не!

Сол я сграбчи. Наблюдаваше как цветът пада върху почетната значка, с която бе награден. Ландиш впи нокти в масата.

— Да не си загубил ума си? Не разбираш ли какво…?

— Убивам децата ти. Тази розова Афродита тук. Красива е. Наистина. Колко време отнема да се създаде такова съвършенство? Две години? Пет?

Сол преряза цвета на две. Венчелистчетата се посипаха. Ландиш се хвана за гърдите. Очите му бяха изхвръкнали от ужас.

— Казах, че ще питам само веднъж. Елиът.

Ландиш гледаше с отворена уста съсипаните листчета и преглъщаше сълзите си.

— Какво за него?

— Той работи за Съветите.

— За какво говориш?

Сол откърши един Божи дар. Пурпурното му теоретически не можеше да бъде постигнато. Ландиш закрещя:

— Стига!

— Той е двоен агент, а ти си им куриер.

— Не! Да! Не знам!

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

— Предавах съобщения. Това е вярно. Но бе преди десет години. Не съм сигурен дали беше двоен агент.

— Тогава защо КГБ влизаше в контакт с него?

— Нямам…

Сол пристъпи към шедьовъра на колекцията на Ландиш. Предвестник на радостта. Беше неописуема, синя.

— Елиът е грешил. Когато го видях в Денвър, ми каза, че никога е нямало синя роза.

— Недей!

Сол вдигна ножиците и спря. Стеблото беше между остриетата. Светлината проблясваше в краищата им.

— Ако не е бил двоен агент, какъв тогава е бил? Какво имаше в съобщенията?

— Не съм ги чел.

Сол притисна остриетата към стеблото.

— Истина е.