Братството на розата

Историята на Крис и Сол за училището за момчета „Франклин“ я смути. Тя самата беше израснала в израелски кибуц и съдбата й също бе предопределена. Но въпреки че и тя като тях беше умел войник и агент, усещаше, че има разлика.

Със съгласието на родителите й тя беше отделена от тях и отгледана от осиновители. Но цялата комуна й беше дала любов. Всеки жител на Израел беше член на нейното семейство. В една страна, нападана толкова често, че много деца загубваха и истинските си майки и бащи, и осиновителите си, мъката ставаше поносима само ако виждаш в цялата нация истинския си родител.

Но Сол и Крис не бяха получили любов от друг, освен от Елиът. Любов, която е била лъжа. Вместо в здравословната атмосфера на кибуца, те са прекарали младостта си в лишения и сурова дисциплина. Не в името на родината си, а заради скритите стремежи на някакъв мъж, който претендира да е техен благодетел. Какво съзнание е могло да сътвори този план?

Подло. Извратено.

И тя, като Сол и Крис, бе научена да убива. Но тя го правеше за страната си, за оцеляването на съотечествениците си. Докато Сол и Крис бяха прочистени от объркващи емоции, без чувство за собствено достойнство, превърнати в роботи под командването на Елиът. Никакви благородни закони не могат да оправдаят това, което им бе сторено.

Сега тяхното равновесие беше нарушено. Тя се радваше отново да е с тях, особено със Сол. Бе мислила, че чувството й към него е мъртво, а то оживя, силно както винаги. Но нейната основна цел беше благородна: да помогне на страната си да поправи щетите, които Елиът бе нанесъл на Израел, когато ги изкара виновни за убийството на приятеля на президента. А Сол и Крис имаха друг мотив — личен. И в това беше иронията на съдбата, защото беше продиктуван от техните чувства. Бяха стигнали предела на заблудите и оскърбленията. Бяха предадени.

Сега искаха отмъщение.

На Лондонското летище те минаха през митническа зона за персонала на самолетите, която бе отделена. Плец беше уредил да ги посрещне охрана. Ескортът ги чакаше без да се набива на очи от другата страна. Като избягваха препълнените зали за пътниците в терминала, те използваха задния изход за служители на летището. Ескортът първо провери отвън, а после образува защитна преграда, през която Ерика, Крис и Сол се качиха в бронирана кола. Минаха през отворена метална врата и се сляха с шумния автомобилен поток за Лондон.

Крис нагласи часовника си според английската времева зона. Утринното небе беше мрачно. Умората го подтискаше. Той погледна назад и се намръщи:

— Следят ни.

— Синята кола на стотина метра зад нас? — запита шофьорът. — Тя е от нашите. Но има друго, което ме тревожи.

— Какво?

— Нарежданията, които получихме. От Миша във Вашингтон.

— Какъв е проблемът?

— Не разбирам. Трябва да осигурим благополучното ви пристигане. А после да изчезваме. Не виждам смисъла. С каквото и да сте се захванали, необходима ви е подкрепа. Сигурно има грешка.

— Няма. Точно за това помолихме.

— Но…

— Така искаме да бъде — каза Сол.

Шофьорът вдигна рамене:

— Вие сте клиентите. Беше ми наредено да ви отведа в безопасен апартамент. Екипировката, която поискахте, е в куфара. Тук му казват багажник. Никога няма да свикна с техните изрази.

Престориха се, че се настаняват, но в момента, в който ескорта излезе, те престанаха да разопаковат багажа си. Сол погледна Крис. Като по сигнал, те претършуваха стаята. Беше неголяма, по-уютна, отколкото стаите под наем в Америка — покривчици, дантелени завеси, цветя във вазите. Както и в колата, миришеше на влага. Въпреки че хората от ескорта гарантираха, че мястото е безопасно, Сол не знаеше дали може да разчита на тях. От една страна не виждаше причина да не им вярва. От друга — твърде много хора бяха замесени. Твърде много възможности за предателство.

Като че ли чули подозренията му, Крис и Ерика кимнаха. Стаята можеше да се подслушва, затова те не казаха нито дума, а бързо смениха униформите си. Мъжете не обръщаха внимание на голотата на Ерика, както и тя на тяхната. В дискретни, неофициални дрехи те разглобиха оръжията, които хората от ескорта им бяха дали. Провериха ги и отново ги сглобиха. Останалата част от екипировката, която бяха поискали, работеше идеално. Без да оставят нищо след себе си, те се спуснаха по миризливото задно стълбище на къщата. Излязоха отзад и прекосиха една малка уличка. Тръгнаха към лабиринт от алеи. Използваха сложни процедури, за да се измъкнат от преследвачи в лондонския дъжд. Дори Миша Плец не бе наясно защо са дошли в Англия. Сега, съвсем сами, отново бяха станали невидими, а тяхната цел — неоткриваема.

„С едно изключение“ — помисли с тревога Сол. Още един човек знаеше — човекът, който им даде адреса и описанието на тяхната цел. Пълната безопасност изискваше да накара Харди да замлъкне, за да се защитят. „Но как бих могъл да оправдая това?“ — питаше се Сол. — „Харди помогна. Твърде много го харесвам този кучи син.“

Не спираше да мисли за това. Свободните краища го безпокояха.