Братството на розата

— Значи следваш логиката ми. Голицин, разстрелян за измяна през 1973 година, тайно е работел с Ландиш, Елиът и още двама мъже от френското и немското разузнаване. Без съмнение, скоро щеше да научиш и за тях. Връзката е забележителна. Петимата мъже на срещата „Абелар“ са обучили свои наследници, които въпреки амбициите си, са отказали да заемат най-високите длъжности в своите разузнавания. Вместо това са останали на сигурни места, малко под висшия ешелон, незасегнати от капризите на политиците. За да защити позициите си, всеки от тях е набрал тайна колекция от документирани скандали. Използвали са ги и само глупак можел да иска тяхната власт. Тези мъже са запазили позициите си от края на Втората световна война, а това е постоянното влияние върху правителствата им. Те са саботирали операции. Например вашите U–2 и Куба. За да отвлекат вниманието на непосветените служители, са твърдели, че вражески шпиони са проникнали в техните агенции. Като последствие, всички мрежи са разследвали сами себе си, така че се е поддържало само умерено разузнаване и те са упражнявали контрол. Като са действали отговорно — поне те така си мислят, тези хора са гарантирали едно международно статукво.

— А изчезването на Елиът през 1954 и 1973 година?

— Срещи. За да потвърдят отношенията си, да сверят намеренията. Имало е нужда да координират усилията си. Срещали са се толкова рядко, колкото може и толкова често, колкото трябва.

— Има един проблем в теорията ти.

— Да?

— Човек не може да направи сам толкова неща. Сигурно са имали нужда от хора и финансиране.

— Вярно е. Но в твоя случай ЦРУ има неограничен, недеклариран бюджет. Никой не знае точно колко пари получава Елиът и къде отиват. Ако се водят сметки, ще се наруши секретността. Не е трудно да се намерят фондове за финансиране на частна операция. Същото правило важи и за другите контраразузнавания.

— Но Елиът и другите все още имат нужда от помощ. Те трябва да запазят авторитета си. А някой може да се разприказва.

— Не е задължително. Помисли си.

Стомахът на Сол се сви.

— Ти и Рем не сте проговорили. Нито пък другите сираци на Елиът. Предполагам, че това е хрумване на Отън и функционира прекрасно. Години наред ти и другите сте работили за Елиът в опитите му да спазва правилата, наложени от срещата „Абелар“, да се подчини на съветите на втория си баща.

— Операция „Парадигма“, която ме накара да свърша.

— Явно е мислел, че е необходимо. Обвиниха нас за това. Също и Израел. Никой от нас не иска арабите да влязат в съглашение със САЩ. Въпросът е какво се е надявал да постигне.

— Това не е вярно. Въпросът е защо ме накара да го направя, а след това се опита да ме убие.

— Трябва него да питаш.

— Ако първо не убия това копеле — вътрешностите му се свиха. — Те всички са имали сираци.

— Последната връзка. Ландиш, Голицин и другите — всички са набрали така наречените синове в сиропиталищата. Имали са гарантирана вярност без да им се задават въпроси, като са жертвали децата си, когато е било необходимо.

— Става ми все по-лошо — Сол вдигна ръце. — Ако можех…

— Затова все още си жив.

Сол се изви. Беше бесен.

— Хайде, казвай.

— Голицин, също както и Лазенсков, е предвиждал екзекуцията си и си е избрал заместник. Аз открих кой е, но се страхувам, че усилията ми са разкрити. Опонентът ми е умен и много влиятелен. Ако стана прекалено опасен за него, лесно ще ме унищожи. Затова аз се концентрирах на мъжете в другите контраразузнавания, наследили властта.

— Но защо? Ако те саботират собствените си операции, значи помагат на вас.

— Не и ако работят в синхрон. Замяната на Голицин е приета от другите. Но те се намесват в естествения ред. Аз съм марксист, приятелю. Вярвам в съветското господство. В нашата система има злини, но са незначителни в сравнение с…

— Какво?

— Вашата крайно отвратителна система. Искам да унищожа тези мъже. Искам диалектиката да поеме пътя си, да разруша статуквото и да завърша Революцията — Орлик се усмихна. — Когато получих директиви да те заловя и убия, не можех да повярвам в късмета си.

— И това ли е всичко? Искаш аз да преследвам тези мъже и така да се защитиш?

Орлик кимна.

— Моята битка е с Елиът. Трябва да се изложа на доста рискове, за да се измъкна оттук. Но, за да ти помогна, ти трябва много повече да рискуваш.

— Не. Аз имам Ерика. Ти не би я оставил да умре. Но има още нещо.

Сол се намръщи.

— Твърдиш, че битката ти е с Елиът. Грешиш. Тя е поне с още един.

— Кой?

— Сигурно си се чудил как Елиът е разбрал, че ще дойдете в Париж.

— Кажи го!

— Крис е мъртъв. Ландиш го уби.

Ерика се задушаваше.

Спалнята нямаше прозорци. На Сол му се искаше да вика, да удря по стените. Гняв го изпълваше целия, имаше чувството, че ще се пръсне. Ярост свиваше мускулите му и той болезнено се мяташе.

— Трябваше да съм аз!

Ерика стенеше.

— Той искаше да се сменим — да замине с теб за Париж и да хване Кочуби, а аз да пазя Ландиш. — Сол не можеше да си поеме въздух. — Защото той имаше предчувствие, че ще го убият. Но аз не го послушах!

— Недей!

— Не го направих!

— Не! Вината не е твоя. Остана най-ниската карта. Ако беше заел мястото му…