Братството на розата

— Щях да умра вместо него! С удоволствие бих умрял, за да го върна!

— Той не искаше това! — Ерика се изправи и повдигна ръка към превръзката на главата си. — Той не е искал да си сменяте местата, за да спаси живота си. Смяташе, че ще спаси твоя! Не си виновен за нищо. За Бога, приеми това, което имаш! — Тя се наведе и заплака. — Милият Крис! Защо… Той никога не видя…

— Покой? — кимна разбиращо Сол.

Те с Крис бяха обучени да пренебрегват всякакви чувства, освен зависимостта си един от друг и обичта към Елиът. При Сол всичко беше наред. Той никога не се е смущавал от нещата, които Елиът го е карал да прави, защото не би могъл да понесе да разочарова баща си.

Но Крис…

Гърлото на Сол се сви… Крис беше по-различен. Беше загубил равновесие. Убийствата го измъчваха. Сигурно е минавал всеки път през ада, за да удовлетвори Елиът и да се отрече от съвестта си. Дори в манастира не можа да се спаси.

Сълзи се търкаляха по лицето на Сол и непознатата им топлина го шокираше. Очите му пареха и се подуваха. Не беше плакал от петгодишен във „Франклин“. Той се притисна до Ерика и изхлипа.

Сол загуби равновесие. Яростта засилваше мъката, печал подхранваше гнева му, докато накрая нещо се пречупи в него. Безжалостната сдържаност сега го плашеше. Досега не бе преживявал подобно нещо — надигащо се желание за възмездие в отвъдното за цялата му болка.

— Гадно копеле! — Той стисна зъби. — Ще плати за всички онези шоколади! — Омразата в гласа му го изненада.

— Точно така! — Ерика повиши глас. — Ето кой е виновен! Не ти. А Елиът! Той е причината! Той, Ландиш и другите кучи синове!

Бесен, Сол кимна. В изблика на ярост разбра. Трябва да отмъсти за Крис.

Внезапното чукане го стресна. Превъртя се ключ в ключалката. Извърна се към вратата и видя зачервеното лице на Орлик да се подава. Беше с бодигард.

— Спазих уговорката ни за петнадесет минути.

— Готов съм — Нетърпелив, Сол кипеше от гняв. — Давайте нарежданията си.

— Вече го направих. Ти заминаваш веднага, а Ерика остава, разбира се. Като гаранция.

— А ако пострада?

— Моля те — Орлик изглеждаше обиден. — Аз съм джентълмен толкова, колкото съм и професионалист.

— Гаранция? — мръщеше се Ерика.

— Ако предпочитате, допълнителен стимул.

— Това, което не разбираш е, че аз си имам достатъчно стимули! — каза Сол.

— За да си свършиш твоята работа — отговори Орлик. — А аз искам да свършиш и моята. Ако враговете ми решат да обвиняват някого, трябва да си ти, а не аз. — Очите му проблясваха. — Предполагам, че си се оправил след приспивателното.

— Защо?

— Налага ти се да направиш едно вълнуващо бягство.

Сол се изкачи на върха на хълмчето, като едвам си поемаше въздух и заоглежда околността. Мъгла изпълваше долината под него. Огромните ели се поклащаха. Миришеше на смола. Сол се промъкваше между тях и чуваше кучешки лай. Техният лай се усили, след като прекоси една полянка. Опита се да открие течение и да се движи по него, за да не усетят миризмата му, но нямаше късмет. Ризата залепна на гърдите му.

Кучетата се чуваха все по-силно.

Орлик добре беше предвидил всичко. Единственото нещо, което му оставаше да направи срещу кучетата беше да тръгне на север към гората. Той подскочи, за да намери скала, до която кучетата не биха могли да стигнат, или пропаст, в която не биха скочили. Но пак късметът му изневери.

В гората вечерта беше влажна. Хлъзгаше се от потта си, докато се катереше през шубраците. Кучетата лаеха все по-наблизо. Като премина през един открит откос, Сол видя светлите точици на някакъв град, но не можеше да рискува да се спусне там. Заповедите вече сигурно са дадени, караулите предупредени. Най-подходящият маршрут бе да се движи на север, през места, каквито най-много обичаше — високи хълмове и гори. Обичаше миризмата на глинестата почва, по която вървеше.

Къпинови клони разкъсваха дрехите му. Гъсти храсталаци дращеха кожата му. Въпреки парещите издутини, той се чувстваше превъзбуден. Адреналинът усилваше усещанията му. Сякаш се е бил в мъгла и сега се наслаждава на спокойствието си. Ликуваше.

Само да не бяха кучетата. Те се промъкваха през храстите. Бяха безмилостни и все по-наблизо. Прескочи някакъв капан, спусна се по един сенчест склон, като чуваше горските животни как препускат, сякаш са усетили предстоящо бедствие. Той си избра една пътечка вляво, която заобикаляше някакви камънаци и се спускаше към равнина.

Сол откри, че се намира в гробището, за което Орлик го бе предупредил. Надгробни камъни стърчаха пред него и се открояваха на светлината. Мраморни ангели с разперени криле. Херувимчета с опечалени лица. На светлината на залязващото слънце мъглата образуваше ореоли. Всичко изглеждаше нагласено. Той закрачи между гробовете. Венец, а после и един самотен цвят привлякоха вниманието му. Дочу дращене на нокти зад себе си. Завъртя се към храсталака и бръкна в джоба си. Орлик му беше казал да не го използва, ако не е крайно наложително.