Братството на розата

Петнадесет от тях бяха мъртви. Скоро и още един, ако Сол стане много нетърпелив. Но явно Сол не беше. Всичко бе предопределено. „Никога не съм разчитал на късмет“ — мислеше си той. „Или на съдбата. Превръщам вярата си в способности.“ Но докато разглеждаше фигурата на вратата, изпита моментна халюцинация, всичките му мъртви деца, един върху друг. Той потръпна. Беше избрал кодовите им названия от гръцката и римската митология, отдавайки им цялата си объркана любов. Сега се сети за нещо друго от тази митология — Фуриите. Отмъстителните. Сенките.

Той си прочисти гърлото и отвърна:

— Не чух какво каза.

— Добре ли сте? — Полидевк влезе.

— Какво те кара да мислиш, че не съм?

— Чух ви да си говорите.

Разтревожен, Елиът не можеше да си спомни да е правил такова нещо. Полидевк продължи:

— Не разбрах на кого говорите. Със сигурност никой не е минавал покрай мен. После се сетих за телефона, но от коридора се виждаше, че е затворен.

— Добре съм. Сигурно съм… мислил на глас, предполагам. Няма за какво да се тревожиш.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не, не искам.

— Мога да ви стопля малко какао.

Елиът носталгично се усмихна:

— Когато вие с Кастор бяхте малки и ми идвахте на гости, ви давах какао. Помниш ли? Точно преди да заспите.

— Как бих могъл да забравя!?

— Изглежда нещата се променят сега. Смяташ ли да се грижиш за баща си, когато той остарее?

— За вас ли? Знаете, че бих направил всичко.

Елиът разчувстван кимна. Петнадесет други бяха направили всичко.

— Зная. Добре съм. Имам нужда от време за себе си. Обичам ви. Яде ли?

— Преди малко.

— Добре. А брат ти?

— Той е долу и наблюдава задната част.

— Скоро ще дойда при вас. Ще си поприказваме за едно време.

Полидевк излезе. Изтощен, Елиът се отпусна назад и си припомни лятото на петдесет и четвърта, когато закара Кастор и Полидевк в… дали беше парка „Йелоустоун“? Много години бяха минали. Паметта понякога му изневеряваше. Може да е било и в Големия каньон. Не, това беше през петдесет и шеста. Кастор беше…

Внезапно разбра колко много греши. Мозъкът му се сви от ужас. Не бяха Кастор и Полидевк. Не, беше друга двойка, и той почти заплака, защото не можеше да си спомни коя точно. Имаше горчив вкус в устата.

Напусна офиса си в ранния следобед, веднага щом помощникът му донесе новините.

— Ромул избягал? Но всичко беше организирано, клопката потвърдена! КГБ заяви, че са го заловили!

— И жената. Да — Помощникът отговаряше безразлично. — Но той е избягал.

— Как?

— Хванали са го близо до Лион. Измъкнал се от една вила, където трябвало да го убият.

— Трябваше да го убият на място!

— Явно са искали първо да го разпитат.

— Това не влизаше в уговорката! Какви поразии е направил? Колко човека от охраната е убил?

— Нито един. Бягството е било чисто.

Това го разтревожи.

— Сигурно са убили жената?

— Не. Разпитват я, за да разберат къде е отишъл.

— Това е грешка — поклати глава Елиът.

— Но изявлението им…

— Грешка е. Те лъжат. Това е номер.

— Но защо?

— Някой го е пуснал.

— Не виждам причина за това.

— Не е ли очевидно? За да ме намери.

Помощникът присви очи.

Елиът си тръгна, убеден, че помощникът му го смята за параноик. Взе Кастор и Полидевк със себе си. Седеше в тъмната стая, пазен от единствените останали му верни двама сина.

Но не можеше да продължава така до безкрай. Той беше нетърпелив да чака. Въпреки че Сенките го преследваха, той не вярваше в съдбата. „Винаги съм зависел от способностите си“ — мислеше си той. „И от хитростта си.“

„Аз го обучих. Мога да го предвидя. Какво щях да направя, ако съм на мястото на Сол?“

В момента, когато знаеше какъв въпрос да зададе, знаеше отговора. Вълнуващо. Това му даваше друга възможност. Но само ако реагира бързо.

Трябваше да се свърже с Ландиш.

По пътя на отмъщението Сол можеше и да спре, за да увеличи ужаса му.

Ландиш ще е първата му цел. Можеше да постави клопка.

Още веднъж той почувства, че е бил тук и преди. Стените му приличаха не само на тези на „Франклин“, а и на имението на Сейдж. Всичко беше навързано. Елиът използва училището, за да го изврати. Едно от съвпаденията беше „Парадигма“. Замисли се как започна всичко. Нищо не почувства, когато вдигна фондацията във въздуха. Трябваше да се изпълнява задача. Направи го за Елиът. Но сега всичко беше различно. За първи път очакваше някакво убийство. Сравнявайки стената на имението на Сейдж с тази на Ландиш, той усети промяната в себе си. Искаше да убива. Радваше, че използва същия метод, какъвто и при Сейдж. Наслаждаваше се на иронията, че използва тактиката на Елиът. „Казах ти, Ландиш, как ще те накажа, ако лъжеш. По дяволите, брат ми умря!“ Представяйки си стените на „Франклин“, очите му се напълниха със сълзи и запариха.

Обърна се към оръжието си. Можеше да избере пушка и просто да застреля Ландиш от разстояние. Това нямаше да го задоволи, нямаше да е цялостно изпълнение на задачата му. Ландиш трябваше да умре по определен начин.