Братството на розата

Точно това, обаче, беше проблем. Ландиш вече бе предпазлив, освен това знаеше за бягството на Сол — охраната на имението беше утроена. Имаше патрули навсякъде. Посетителите влизаха с препоръки и после ги претърсваха. По стените имаше камери. Не беше възможно да проучва наоколо, както преди. Тогава как да постави експлозив? Как би могъл да взриви не само Ландиш, но и… „Казах ти какво ще направя. Тези шибани рози. Те представляват всичко, което мразя.“

Беше последният модел самолети с дистанционно управление, който можеше да закупи. Обиколи най-големите специализирани магазини в Лондон, докато го намери. Играчка с три стъпки дълги крила и обсег на половин километър. Собственият му направляван снаряд. Той премигваше със замъглени очи и го настройваше. Просто играчка. Ако Крис беше тук, щеше да се смее. Поквареното дете бе избрало играчка, за да отмъсти на баща си.

Моделът работеше с гориво. Беше го изпробвал преди това на друго място. Нямаше проблеми, за да го задейства. Отговаряше на радиосигнали, предавани чрез специално устройство. Завърташе се, издигаше се и се спускаше по негово желание. Но самолетчето имаше и товар: три килограма откраднат експлозив, равномерно разпределен по корпуса. Допълнителният товар утежняваше полета, забавяше излитането и го правеше по-тромав в небето. Но не чак толкова, че да има особено значение. Сол беше ходил и в магазин за електроника, откъдето купи нужните му части за детонатор. Закрепи го на товара и го контролира чрез предавателя си. Беше взел предвид, че детонаторът и самолетът са свързани на различни честоти. Иначе експлозивът щеше да гръмне още със стартирането на самолетчето.

Той чакаше. Зазоряваше се, но въздухът все още беше студен. Сол портъпна.

Беше сигурен, че целта му не се е скрила някъде другаде. Розите бяха твърде важни. Ландиш щеше да се страхува за тях и нямаше да ги напусне.

Мислеше си за Крис и се наслаждаваше на очакването от предстоящото удовлетворение. В седем часа зърна белокос човек, обграден от пазачи, да излиза от задната врата на къщата и да се насочва към оранжерията. Страхуваше се да не е някой друг, дегизиран като Ландиш, но успя да разпознае стария човек през бинокъла си. Нямаше грешка. Градинарските му дрехи изглеждаха обемисти. Носеше противокуршумна жилетка.

„Нищо добро няма да видиш от мен, копеле.“

Веднага щом Ландиш и охраната му влязоха в оранжерията, Сол се запромъква обратно през дърветата. Носеше самолетчето и предавателите в един сак на рамото си. Прекоси една ливада, чиято трева беше твърде мокра от росата, за да става за писта. Един селски път идеално му вършеше работа. Не видя коли и стартира самолета, като първоначално го засили, за да набере височина. Двигателят му бръмчеше. След като самолетът се изкачи над дърветата, Сол тръгна обратно към ливадата. Продължаваше да го наблюдава, докато се промъкваше през гората към скалата, от която се виждаше имението. Панталоните залепваха по краката му, овлажнени от росата, но и това му се струваше приятно. Птиците пееха. Утринният въздух миришеше на нещо свежо. Той се преструваше, че е детето, което никога не е бил. Никога не му е било позволено.

Играчката му. Усети, че бузите му сякаш са се втвърдили от засъхналите по тях сълзи. Усмихна се. Той издигна самолетчето възможно най-високо — точица на бледосиньото небе, и го насочи към имението. Патрулите се заоглеждаха. Бяха озадачени от бръмченето. Някой от тях наведоха глави. Въпреки че не можеха да го видят от такова разстояние, той се скри зад храстите. Пулсът му се ускори. Самолетчето кръжеше над имението.

Хората от охраната в началото изглеждаха като парализирани, после бързо се раздвижиха, изплашени, нервни, усетили опасността, която не можеха да видят. Докато самолетчето наближаваше оранжерията, размерите и бръмченето му се увеличаваха и няколко мъже се затичаха. Други викаха. Някои насочиха пушки. Чу ударите на куршумите по корпуса на самолетчето. Завъртайки копчетата на предавателя, той започна да прави бързи маневри, насочвайки самолетчето надясно и наляво, нагоре и надолу. И други започнаха да стрелят. Сол огледа оранжерията. Зад стъклата й видя малка фигура, облечена в бяло, обърната с лице към суматохата. Само Ландиш носеше бели дрехи. Той стоеше сред розите. Сол насочи самолетчето право към него. Куршумите бяха като канонада. Самолетчето реагираше бавно. За момент се изплаши, че са го улучили, но после освободи товара му и го изпрати право надолу. С това компенсира неточните движения на самолета. Когато се блъсна в стъклата, Сол си представи тежкото дишане на Ландиш. Натисна и втория предавател. Оранжерията избухна. Парченца стъкло се разхвърчаха, проблясвайки на слънцето. Хората от охраната се затичаха. Бяха обгърнати от пушек и пламъци. Докато бученето все още ечеше, Сол се измъкна. Представяше си листенцата на розите. Те се разпръсваха, попивайки кръвта на Ландиш.

Телефонът иззвъня. Елиът трепна. Втренчи се в него и се застави да изчака, докато се овладее достатъчно. Апаратът продължаваше да пищи.