Братството на розата

Той си представи сцената, която го очакваше във всекидневната и кимна:

— Да, време е — подаде й пистолета.

Зениците й се разшириха.

Той се наведе към нея и усети аромата на косата й. Прошепна й нещо. Когато свърши, се изправи.

— Единствената ми утеха е, че и да не искаш, ще ми помагаш.

Имаше нужда от приятелско докосване. Наведе се и я целуна. По бузата. Сякаш му беше сестра. Знаеше какво го очаква.

Обърна се и напусна стаята. Пазачът изглеждаше нетърпелив.

— Разбрах — каза Орлик. — Търсят ме.

Премина през коридора. Всекидневната стана по-ярка, когато я наближи. Беше гола, сива, неуютна. Камина, покрита със сажди. Протъркан диван. Скърцащ, паянтов стол.

От който го наблюдаваше сух, неприветлив мъж.

Орлик скри изненадата си. Бе очаквал прекия си началник или в най-лошия случай директора за Европа. Но мъжът, който седеше срещу него, с хлътнали бузи и лице на пор, бе обектът на преследването му, руският наследник на групата Абелар, съветският еквивалент на Елиът.

Казваше се Ковшук. Беше облечен в черно. Клатеше се на стола, гласът му стържеше, говореше на руски. Бе заобиколен от неприветливи пазачи.

— Ще бъда кратък. Имахте инструкции да убиете американеца. Не се подчинихте. Организирахте бягството му. Предполагам, че сте искали той да ме убие.

Орлик поклати глава:

— Не зная какво… — той говореше бързо и неразбрано. — Разбира се, голяма чест е да ви видя. Но не разбирам. Не мога да поема отговорност за такъв убиец. Щом те са така непохватни…

— Не. Нямам време за театър — Ковшук се обърна към охраната: — Доведете жената. Използвайте, каквито искате методи. Накарайте я да си признае всичко, което знае. Документирайте престъпленията им. После убийте и двамата.

— Чуйте.

— Грешка. Ще те убия веднага. Искам да знам къде е американеца. — Ковшук се обърна отново към охраната: — Казах, доведете я.

Орлик изпрати с поглед пазача.

— Вие сте в грешка. Аз искам американеца толкова, колкото…

— Не ме обиждайте.

Рефлексите на Орлик се ускориха. Той носеше още един пистолет. Нямаше друг шанс, измъкна го. Ако успееше да убие останалите пазачи преди…

Но Ковшук беше предвидил това и вече бе извадил собствения си пистолет и стреля.

Орлик пое куршума с гърдите си.

Ударът го разтърси. Той залитна назад с разширени очи и рухна. Въпреки кръвта, която избликваше от устата му, той успя да се усмихне.

Бе загубил.

Но печелеше. Защото от коридора дочу силни изстрели на пистолет и позна звука на Макаров. Бе убеден, че и помощникът, който го бе предал, и пазачът на Ковшук бяха мъртви. Тази жена бе толкова ловка, колкото и съблазнителна.

Вратата се блъсна и се отвори.

Сетивата му отслабваха. Въпреки това отново чу изстрел от Макаров. Беше я предупредил за охраната отвън и за това, къде е разположена.

Представи си как тя бяга в нощта.

Ухили се на Ковшук. Чу ръмженето на Ситроена. Пистолетът отново изтрещя. И той умря.

Босите крака на Ерика бяха целите в кръв. Беше ги наранила по чакъла на алеята, докато тичаше от къщата към Ситроена. Ключът беше на таблото, както Орлик бе обещал. Окървавените й нозе натискаха ту съединителя, ту газта. Сърдита, тя настъпи по-здраво педала, превключи скоростите и се понесе по-бързо по алеята. Задните колела поднесоха. Нощта бе като стена пред нея. Не смееше да включи фаровете. Въпреки че можеше да се удари на някой незабелязан завой, не можеше да си позволи риска да превърне светлините в мишена.

Всъщност, ревът на машината достатъчно я издаваше. Задното стъкло се пръсна. Тя чу повтарящото се стакато от изстрелите на автоматичните оръжия. В резултат колата се разтресе. В огледалото видя проблясъците на цевите и разпозна отчетливото тракане на автомат.

Узита. Имаше твърде голям опит с тях, за да греши. Изведнъж разбра как се е чувствал Сол в Атлантик Сити. Намали скоростта при един завой на пътя, който забеляза навреме.

Мислите се натрапваха инстинктивно. Защо руснаците предпочитат израелски оръжия?

Нямаше време. Натисна с кървящ крак съединителя и мина на по-висока предавка. Мракът се сгъстяваше с отдалечаването й от къщата. Ситроенът се закачи в едно дърво. Не можеше да отлага повече, включи фаровете и се вторачи в огромната сянка, която с трясък излизаше от храсталака.

Лимузина. Тя обърна водещите колела наляво и настъпи оплескания с кръв педал за газта. Ситроенът изви рязко покрай муцуната на лимузината, плъзна се настрани, но задният му край се блъсна в един пън. Стопът се разби, но колелата попаднаха на чакъл, получиха ускорение и се отблъснаха напред. Тя отмина с друсане покрай барикадата, която спираше достъпа до пътя и видя тунел от дървета и храсти. В края му се различаваше черен път.

Затракаха други Узита. Строши се и втория заден фар. Добре, това правеше целта им неясна. Тя намали. Колата занесе, като премина от чакъла на черния път. Пое наляво. На правия участък включи на висока предавка и наблюдаваше, как скоростометърът преминава 120 километра в час и се отклонява към края на скалата.