Братството на розата

Знаеше, че ще я преследват. Ситроенът се тресеше, сякаш имаше сериозни повреди. Тя трябваше да бяга с него, докато той се разпадне. Или докато намери по-добра кола.

Но пътят бе пред нея и целта й бе ясна. Прошепнатото предупреждение на Орлик бе изчерпателно. Разпитът, който му предстоеше, заплахата, пред която бяха изправени и двамата, свободата, която й даде. Бе подготвена и застреля мъжа, който дойде за нея и пазача в коридора. Уби и караула около къщата. Въпреки че босите й крака жилеха от чакъла и зрънца от него се бяха впили в стъпалата й, тя се чувстваше екзалтирана, волна, целенасочена.

Сол имаше нужда от нея. Орлик й бе казал къде е.

Тя караше с пълна скорост в нощта. Видя фарове в огледалото за обратно виждане. Постави ръката си на пистолета до нея. Но непрекъснато се връщаше на мисълта, която преди й бе хрумнала. Защо руснаците предпочитат израелски оръжия?

Отговорът я тревожеше. Защото мъжът, който чакаше Орлик в къщата, бе руският еквивалент на Елиът. Неговата охрана, както и тази на Елиът, бе преминала през училището за професионални убийци като окончателна подготовка. Бяха научени да действат като израелци и в последствие вината ще бъде хвърлена върху…

Ерика стисна зъби. Върху Израел.

Тя се носеше покрай ферми и овощни градини. Ако фаровете я настигнат, ще спре и ще опита късмета си като блокира пътя и прати преследвачите си в ада.

Но независимо от това, че Ситроенът се тресеше, тя успяваше да запази дистанция в тъмнината.

Последните думи, които Орлик й прошепна, още звучаха в главата й. „Сол е на път към Елиът. Старецът е избрал съвършеното убежище. Това е капан.“

Но за кого? За Сол или за Елиът?

Тя знаеше достатъчно. Орлик й бе казал. В провинцията. В едно градче. В една планинска долина. Канада.

Ще отиде там.

Почивни домове извън закона

Главният път стана толкова стръмен, че Сол превключи от втора на първа скорост. Чуваше шума на машината на Ийгъла, форсирайки джипа по-нагоре. Той избра този модел, тъй като освен че беше стандартен, имаше и четири задвижващи колела. От една страна не искаше да бие на очи. А от друга — не знаеше колко стръмен ще бъде пътя до убежището.

Теренът вече беше достатъчно гаден. Претоварена кола, с регистрационен номер, който не беше от района, бе излязла на банкета. Капакът й беше отворен, а радиаторът й пушеше. Шофьорът — забързан мъж, с разперени ръце се опитваше да успокои изплашената си жена и деца. Той изглежда не беше на „ти“ с техниката на каране в планините. Възможно е да е използвал твърде висока предавка или по-лошо — автоматично предаване, което води до твърде голямо напрежение на двигателя. Като започне отново да се спуска, шофьорът вероятно ще използва спирачките, вместо предавките, за да намалява скоростта и най-накрая ще му изгорят уплътнителите и барабаните.

Шофирането беше затруднено не само от стръмния път. Това забави колата. Но дългата колона от тромаво движещи се автомобили беше спирана от изпускащия изгорели газове камион в началото. Безсилен, Сол усещаше, че пълзи с милиметри вместо с километри. Острите спускания и изкачвания правеха шофирането още по-лошо. Накланяйки се под ъгъл наляво, Сол внезапно навлезе в остър завой. Опита се да предпази Ийгъла от преобръщане, като завъртя волана силно надясно и се обърна към насрещното движение.

Над три хиляди метра, високите планини закриваха слънцето. Заснежените върхове блестяха. Гранитни хребети, осеяни с ели, се спускаха надолу. Набраздени от улеи, сякаш издълбани от гигантски ръце. Това бяха Канадските скалисти планини, въпреки че този дял бе известен като Крайбрежните планини. Но Сол мислеше за тях като за продължение на Скалистите, разположени по-далеч във вътрешността. Като цяло тези планински вериги бяха толкова огромни и назъбени, че засенчваха Колорадските, които познаваше добре и обичаше.

Равнината, останала по-надолу, имаше различни прелести. Гористи склонове се потапяха в пасища. След това се разстилаха сред Ванкувърската шир. Небостъргачите на Ванкувър контрастираха с подземните търговски центрове, мръсните предградия и живописните къщи. Внушителният висящ мост „Лайън Гейтс“ се простираше през „Бюрард Инлет“ и свързваше областите.

Рай под слънцето. Морският бриз прогонваше жегата. На запад в тесния пролив блещукаха кораби. По-долу огромните хълмове на остров Ванкувър предпазваха града от океанските бури, докато проливът Хуан де Фука пропускаше топлите течения откъм Тихия океан.

Съвършена комбинация на климат и природа. Сол се изпълни с омраза. Прекрасна местност за „почивен дом“. „Елиът, Господ да го убие, е избрал много добре бойното си поле“.

Гневът му се подсили от бавното придвижване. Гореше от желание да достигне до по-лекия път на върха. Само да стигне дотам.

И да се разплати с баща си.