Братството на розата

Но Ийгълът беше с високо окачване. Четирите задвижващи колела работеха перфектно, предпазваха го от напрежение и успяваха да го изтеглят по грубите върхове. На картата не бяха посочени никакви сгради напред. Това го озадачи. Той се чудеше кой е направил алеята и защо. Работници? Строителите на водноелектрическата централа, които са се нуждаели от достъп през планината, за да построят кулата? Някой, който е собственик на този участък и го използва за ловуване?

Надяваше се, че ще открие.

За негово разочарование алеята се губеше в трева, висока до коленете.

Край на алеята. Не трябваше да рискува да кара през тревата. Следите му ще бъдат забележими от въздуха. Той трябваше да предположи, че „Ермитажът“ използва наблюдателни хеликоптери. Стриктно съобщавайки за обстановката, останалата част от охраната на дома няма да има много причини да проверява граничната долина, но хората на Елиът ще имат. Докато не узнаят, че Сол пристига, ще бъдат свръхпредпазливи.

Той погледна часовника си — беше четири и половина. След това се обърна към слънцето. То чезнеше зад планините. Скоро щеше да се свечери.

Движение. Той паркира Ийгъла извън алеята. Откъм земята автомобилът бе скрит от храстите, а откъм небето от дърветата. Като отвори багажника, той извади екипировката си.

Беше я приготвил сръчно в келтска раница: консервирано говеждо, фъстъци, сушени плодове (протеин, въглехидрати, за да не трябва да готви); резервни дрехи, всички вълнени (в случай на буря, нишките на вълната ще съхнат бързо без да има нужда от огън); спален чувал, напълнен с декрон (също като вълната съхнеше бързо); петдесет метра найлоново въже; нож; аптечка за първа помощ; вече пълна манерка. Той носеше туристически ботуши с дебела подметка, направени така, че краката му да запазват равновесие при тежестта на раницата.

Като закрепи металната й рамка на раменете си, той затегна каишките и препаса талията си с колана. След момент уравновеси баланса си с допълнителния товар. Сол намести пистолета си от тази страна, където раницата няма да може да го притиска. След това заключи колата и тръгна нагоре.

Покрай ливадата, не през нея. Все още не трябваше да остава следа. Заобикаляйки планинските цветя, той достигна до другия край. Ставаше все по-трудно и стръмно. Ризата му прогизна от пот, струйки се стичаха по гърба му под раницата. Най-напред той сам прецени посоката, като определи хребета, който му трябваше. Имаше препятствия по пътя, дървета закриха гледката му, клисурата криволичеше. Сол провери картата си неколкократно, като фавни контурите й с околността и провери с компаса. Понякога откриваше гористи склонове с малко дървета, които изглеждаха лесни за катерене в посоката към която трябваше да върви, но на картата бяха отбелязани по друг начин. Той избра една стръмна канара и не би я изкачил, ако на картата не беше отбелязано, че скоро тя става проходима. Знаейки предварително, че ще има скали отвъд следващия връх, той се отклони с четвърт километър от пътя си, за да достигне до един поток. Продължи нагоре. Дефилето беше стръмно, но възможно да се изкачи.

Спря, за да ближе каменна сол и да пие вода. На голяма надморска височина обмяната на веществата е по-голяма от нормалната, изпотяването е обилно. Но сухият въздух изпарява потта толкова бързо, че катерачът може да не усети опасността от дехидрация. Сънливостта може да доведе до кома. Само вода нямаше да помогне изобщо. Солта беше нужна, за да задържи водата. Но преди това Сол не беше опитвал солта — сигурен знак, че се нуждае от нея. Като напъха манерката си обратно в раницата, той погледна към дефилето, което беше изкачил, след това се обърна към по-горните скали. Чуваше шума от течащия поток.

Сенките на скалите се удължиха. Гората стана тъмнозелена като джунгла, или като облаци преди ураган. Емоциите му се разбунтуваха. Той стъпваше твърдо, решително. Мисълта за джунглата му напомни за мисията им с Крис във Виетнам, за войната, която трябваше да водят, защото Елиът искаше от тях да добият опит. Той си спомни за бягството им от хеликоптерите в планините в Колорадо, защото баща им ги беше издал.

„Крис!“ идваше му да изкрещи. „Помниш ли лятото, когато Елиът ни заведе на къмпинг в Мейн? Най-прекрасната седмица в живота ми. Защо нещата не се случиха по друг начин?“

Рохкавата глина на гората продължаваше по-нагоре. През пролуките на дърветата той видя прохода към който се стремеше — приличен на седло хребет между два върха. Сол се изкачи през голямо парче гранит. Последните слънчеви лъчи блестяха през прохода в здрача. Той достигна до началото му. Твърде развълнуван, за да усеща тежестта на раницата, Сол забърза към една закътана скала, от която погледна към долината по-долу.

Не беше много по-различно от долината зад него. Върховете и горите бяха почти същите. Река Пит течеше през нея. Картата указваше, че следващата долина по-горе се нарича парк „Златни класове“. Но след като погледна към червеното сияние на чезнещия залез, установи, че всичко е различно. Това имаше значение.