Братството на розата

Долината беше разделена на две от неравен път, който се простираше от изток на запад. Друг път го пресичаше и отвеждаше до парка отвъд. Но в участъка на северозапад… там… Имаше доста голяма площ без дървета. Досети се, че тя заема стотици акри. През бинокъла си той разпозна конюшни, плувен басейн, писта за джогинг, игрище за голф.

Голямата къща в средата на всичко това му напомняше на едно място в Йелоустоун, където Елиът веднъж ги бе завел с Крис.

Почивен дом. Убежище.

Смъртоносен капан.

Нощта беше дъждовна. В екипировката си той носеше водонепромокаем найлон. Разпростря го между два заоблени камъка, закрепи краищата му и си направи заслон. Свит под него, облечен с дебели вълнени дрехи и увит в спалния чувал той хапна. Едва усещаше вкуса на фъстъци и на пастърма, докато се взираше в тъмнината. Дъждът биеше по найлона и се стичаше отпред. Страните му се намокриха. Сол трепереше и не можеше да заспи. Мислеше за Крис.

Когато се зазори, пръскащият дъждец премина в мъгла. Сол изпълзя от спалния чувал и се облекчи между камъните. Изми се в един поток наблизо, избръсна се и оправи косата си. Хигиената бе задължителна тук. Не можеше да рискува да се разболее. Също така трябваше ревностно да пази самоуважението си. Ако запусне тялото си мръсно и вмирисано, скоро това ще засегне и съзнанието му. Ако се чувства немарлив, не след дълго ще започне и да мисли по този начин и Елиът ще го хване. Бе измит от вчерашната пот, гладката му кожа щипеше, избръсната до синьо. Възвърна енергията си. Радваше се на тръпките, породени от студа. Решимостта му се увеличи. Обзе го ярост. Беше готов.

Дрехите му се измокриха само за малко. Тялото му стопли вълнените им влакна и вдигна пара. Нареди багажа си, сложи раницата на раменете си и тръгна непоколебим в планината.

На такова разстояние от „Ермитажа“ не се притесняваше от часовои. Теренът бе прекалено див. Няколко прохода минаваха през долината. Щяха да са нужни твърде много мъже, за да се държи под око всеки подстъп. Най-важното бе да избегне наблюдателите и вероятно снайперистите по пътя. Все пак близо до убежището, той очакваше охрана, особено от североизточната му страна, към долината. Въпреки нетърпението си, той се спускаше внимателно. Знаеше колко е лесно да нараниш глезена си при слизане.

По обяд слънцето се показа и подсили горещината от напрежението. Една скала се простираше надалеч и в двете посоки. Той трябваше да увие раницата си, да я спусне с въжето, да издърпа единия му край и да слезе с рапел. Следобед стигна до подножието.

Преценяваше.

Ако снайперисти наблюдаваха пътя, те ще се нуждаят от широка и чиста огнева линия. Това предполага, че не биха се скрили зад дърветата, откъдето биха зърнали само кола. По-скоро ще предпочетат високо място, скала над дърветата, за да виждат на километри наоколо.

Скрит зад един камък, той се взираше от гребена на хълма към по-ниските хребети, като бавно преместваше погледа си от ляво надясно. Отбелязваше подробностите.

Отне му час. Най-сетне видя двама, на половин километър един от друг. Държаха под око пътя. Лежаха във високата трева на възвишенията, носеха кафяво и зелено, за да се сливат с терена и бяха нагласили пушки с оптически мерници. Не би ги забелязал, ако всеки от тях не бе помръднал леко. Единият, за да вземе предавателя си, а другият, малко по-късно, за да пие вода от манерката си. На равно разстояние от тях се виждаше ограда с врата. Тя беше от другата страна на пътя. Без съмнение, това бе входа на убежището.

Протоколът беше важен. Снайперистите могат да убият човек в долината извън почивния дом, без да има наказание за тях. Не биха нарушили правилата.

А точно пред вратата? Може ли някой, който търси закрила, да бъде застрелян пред оградата? Тези домове не биха имали смисъл, ако не можеш да се добереш до тях. Логиката предполагаше неутрална зона около мястото, малка неопределена ивица, сигурно не повече от десет метра, която не е защитена, но не е и незащитена. Територия, която изисква благоразумие. Един убиец може да не поеме риск за живота си, като застреля човек вън от убежището, но ще се сблъска с разпит, ще се води следствие, за да го освободят от отговорност.

Тази неопределеност можеше да даде предимство на Сол. „Трябва да се покажа, за да стигна до оградата“ — мислеше си той. „Само на километър от нея ще бъда убит в момента, в който ме видят. Но непосредствено пред вратата? Няма ли да се поколебаят, да премислят правилата? На тяхно място аз бих стрелял. Но те не са като мен.“

Той пропълзя иззад камъка и се скри в храстите навъсен. Картата беше неговата защита. През гъсто обраслите дървета той не би могъл да вижда възвишенията, на които лежаха снайперистите. Без план на местността и компас, лесно би се озовал в прицела им. Но след като беше отбелязал разположението им, той изучаваше очертанията на терена и внимателно избираше маршрута си по средата, през каменистата местност към портата. Напредваше бавно. Сол трябваше да оглежда шубраците пред себе си, в случай, че и друг снайперист охраняваше входа.