Братството на розата

Сол го изучаваше. Мъжът бе в началото на четиридесетте, кръглото му лице — някак грубо, косата — модерно подстригана, така че да покрива върховете на ушите му. Имаше обемист гръден кош, който при ставането му премина в също така обемист стомах. Носеше червен блейзер и тъмносини панталони, и двете от изкуствена материя. След като заобиколи бюрото, Сол видя белите му обувки. От протегнатата му ръка се подаде електронния му часовник с много бутони. Но макар и да приличаше на представител на търговска камара, който работи под голямо напрежение, очите му издаваха остра бдителност.

„Разиграва роля“ — помисли си Сол. Не е търговски представител. Управител на почивен дом. В този ослепителен вид не изглежда застрашителен за гостите.

— Не очаквахме ново посещение — усмивката му се стопи, когато забеляза кръвта на дланта си след ръкостискането си със Сол.

— Имах малко проблеми — Сол вдигна рамене, — с влизането.

— Но никой не каза, че сте наранен — в гласа на директора се долавяше тревога. — И бузата ви. Ще трябва да ви прегледа доктор. Повярвайте ми, съжалявам. Не биваше да се случва.

— Не е по ваша вина.

— Но аз съм отговорен за това, което стана тук. Разбирате ли? Вие сте част от моите задължения. Седнете и се отпуснете. Желаете ли питие?

— Не алкохол.

— „Перие“?

Сол кимна.

Мъжът изглеждаше възхитен, сякаш единственото му желание бе да обслужва. Отвори шкаф за книги, сетне вратичка на малък хладилник. Отвъртя капачката на шишето, напълни висока чаша с лед и го заля догоре. Подаде питието заедно със салфетка.

Едва когато отпи, Сол разбра колко жаден е бил.

Мъжът изглеждаше доволен. Потри ръце и седна отново зад бюрото.

— Нещо за ядене?

— Не сега.

— Когато пожелаете. — Той се облегна на стола и вдигна вежди. — Разбрах, че сте пристигнал по тежък път, през планините.

„Започва“ — помисли Сол. „Ловък е, но това е разпит.“

— Харесват ми горите.

— Очевидно и на някой друг му харесват. Имаше стрелба.

— Ловци.

— Да, но за какво бяха тръгнали на лов?

Сол сви рамене, като младеж хванат в лъжа.

— Защо стреляха по вас?

— Предпочитам да не ви казвам.

— Мислите, че няма да ви приемем? Това не е вярно. Независимо какво сте направил, ние сме длъжни да ви закриляме.

— Бих желал да запазя тайните си.

— Разбираемо. Но погледнете нещата така. Ако знаем кой искаше да ви убие, ще ви защитаваме по-добре.

— А ако се разнесе, сигурно няма да бъда приет.

— Имате предвид от другите гости?

Сол кимна.

— Съгласен съм с вас. Но аз съм като свещеник. Никога не повтарям това, което съм чул.

— А ако някой друг слуша?

— Тук няма подслушвателни устройства.

Сол просто го гледаше втренчено.

— Признавам, че има връзка между офисите. В случай че имам главоболия. — Той бръкна в чекмедже и натисна бутон. — Изключих я.

— Може би сгреших — Сол се надигна от стола.

Мъжът се приведе напред.

— Не, не исках да ви притеснявам. Старая се само да помогна.

Сол разбра. Ако някой се откаже от закрилата на убежището, управителят ще трябва да обяснява на началниците си защо почивният дом е бил неприемлив за него.

Той седна отново и пресуши питието си.

— Все пак е нужно да се спазва протокол — каза мъжът.

— Естествено.

— Забравих да се представя. Дон.

„И теб си те бива“ — помисли си Сол. „Сега сигурно е мой ред.“

— Сол.

— Казахте ли паролата на охраната?

— Разбира се.

— Каква е тя?

— Абелар.

— Ясно ви е, че дори обикновен гангстер би могъл да я научи. Тази ключова дума не се е променяла от 1938 г. Информацията се разпространява. Знаете, че само оперативни работници имат право на протекция тук.

— Не бих и опитал, ако беше иначе — Сол бръкна под ризата си и отвори водозащитения пакет. Там имаше няколко документа. Той подаде на Дон паспорта си. — Официалното ми име. Предполагам, че ще проверите.

— Разбира се — Дон разгърна паспорта и се намръщи. — А псевдонима ви?

— Ромул.

Дон тръшна паспорта.

— Какво, по дяволите, си мислиш че…?

Сол цъкна с език.

— Поне си откровен. Преди малко се чудех, дали няма да се опиташ да ми предложиш полица за застраховка живот.

— Точно от това имаш нужда. Мислиш, че можеш да ни изхитриш и да…

— Да ви изхитря? Някой стреля по мен.

— Наемници.

— Но не мои. За малко не ме убиха. Мислиш, че ще се доверя дори и на експерт да стреля по мен от далечно разстояние и да го направи достатъчно убедително? Погледни ръцете ми. Питай хората си, които бяха отвън, колко близо минаваха куршумите. Аз съм квалифициран. Имам паспорт. Искам закрила.

— Защо?

— Вие пазите… защото президентът е сключил споразумение срещу мен. Експлозията „Парадигма“. Убих най-добрия му приятел.

Дон сдържа дъха си и потръпна.

— Баща ти?

— Какво?

— По-точно осиновителят ти или наречи го както искаш. Предполагам, че не знаеш. Той е тук.

— Какво значение има това? Ако баща ми е тук…

— Той ми каза, че ти искаш да го убиеш!

— Тогава който и да е той, не може да е мой баща. Да го убия? Това е лудост. Къде е този човек? Искам да…

Дон блъсна по бюрото си.

— Това са глупости!

Вратата се отвори. Бодигардовете влязоха.

— Изчезвайте оттук! — каза Дон.

— Мислехме, че има…

— Затворете проклетата врата!

Направиха го.