Братството на розата

Той заключи вратата си. Беше впечатлен. Клиентите на дома получаваха защитата и сигурността, за които си плащаха. Стаята му бе доста внушителна — може би два пъти по-голяма от нормалното. Библиотека разделяше спалнята от дневната. Откри стереоуредба, широкоекранен телевизор, персонален компютър и модем платка, която според инструкциите осигуряваше телефонна връзка с информационната служба, наречена „Източникът“. Абсолютно всичко — от „Ню Йорк Таймс“ до средните борсови индекси Дау Джоунс можеше мигновено да бъде обобщено на компютърния екран. Сол си помисли, че новините от Уолстрийт са от първостепенна важност. Цените тук, без съмнение, принуждаваха доста клиенти често да проверяват инвестициите си. Ако не можеха да си платят постъпилите сметки…

Мебелировката бе доста разточителна, толкова, че да не накърни нечии претенции. В голямата баня намери телевизор, телефон, кварцова лампа, вана, оборудвана за подводен масаж, отделна вана и душ. Всичко, което можеше да си пожелае един беглец.

С едно изключение. Свобода.

Той се съблече и се потопи във ваната с подводни водовъртежи. Почувства как водата приятно разтрива мускулите му. Масажът изостри чувствителността му — напомняше му за Ерика, а това усили решимостта му да оцелее. Не можеше да си позволи да се разсейва. Крис. Трябваше да се концентрира върху мисията си. Трябваше да отмъсти за смъртта на брат си. Елиът. Сред мощните водни вихри, той изведнъж забрави всяко отпускане. Излезе от ваната кипнал от гняв.

Драскотините от куршуми бяха съвсем пресни и той не се боеше от тетанус. Все пак реши да промие и дезинфекцира дълбоките рани от бодливата тел. Сложи им от кислородната вода, която беше взел от аптеката. Запари му. Той превърза най-лошите рани, облече си ново бельо, спортните панталони и полото, които си беше купил. Луксът му причиняваше мъка.

Изгаси осветлението, дръпна завесите и се загледа навън към тенискортовете. Никой не ги използваше, въпреки че бяха осветени. Самотен бегач обикаляше край тях. Сол погледна напред — мрак обвиваше планините.

Рай. Думата продължаваше да се връща в главата му.

Беше се справил успешно.

Все пак целта му не беше да стигне дотук. Елиът беше неговата цел. Въпреки кавалерската постъпка на Дон, знаеше, че е постигнал съвсем малко.

„Значи си вътре. И какво от това? Дон не се шегуваше. Охраната го наблюдаваше. Да не би да си мислил, че единственото, което трябва да направиш е просто да влезеш в стаята на стареца и да го убиеш? Шансовете ти са никакви — ще те убият преди да си стигнал толкова далеч. Дори да успееш, никога няма да се измъкнеш жив оттук. Това не е добре“ — помисли си Сол.

„Трябва да убия това копеле и да остана жив“.

— Той какво? — изплашен, Елиът седеше скован в леглото. — Искате да ми кажете, че той е тук? Действително ли е в сградата?

— Повече от това. Той поиска убежище — каза Кастор. — Регистрираха го и си отиде в стаята.

— Поискал е… — Елиът мигаше поразен. — Това е невъзможно. Директорът знае, че дойдох тука заради него. Трябвало е да го убие. Защо, за Бога, е пуснал Сол вътре?

— Заради договора срещу него.

— Какво?

— Президентът го преследва. Управителят не може да забрани достъп на оперативен служител, който е в опасност.

Елиът се разгневи. Не бе предвидено да стане така. Снайперистите отвън трябваше да убият Сол, когато наближи долината. Ако Сол ги е избегнал, то правилата на светото убежище трябваше да влязат в действие. Щом някой заплашва гост на дома, трябва да бъде екзекутиран. Такъв беше законът.

„Не бих избрал това място, ако допусках, че той ще влезе вътре.“

Иронията го ужаси. Операция „Парадигма“, поставила началото на всичко, свърши с това, че той потърси защита и безопасност тук. Сол, причината, поради която се нуждаеше от защита, беше използвал последствията, за да убеди управителя да го пусне и него вътре.

„Разчитах светите убежища да бъдат моето оръжие. Не съм и сънувал дори, че той ще го използва против мен.“

— Полидевк е навън в коридора — каза Кастор. — Охранява вратата.

— Сол няма да действа толкова явно. Ще ни нападне по начин, който не очакваме.

— Не съм сигурен какво…

— Ако го убия първи — каза Кастор.

— И след това ще те убият, защото си нарушил правилата ли?

— Ще подготвя бягството си предварително.

— Ще те преследват завинаги. Какво ще реши това? Те знаят, че ти си от ескорта ми. Ще решат, че аз съм ти заповядал да го убиеш. Ще ме обвинят. Разбира се, и мен ще убият.

— Тогава какво ще правим?

Елиът разсеяно поклати глава. Проблемът изглеждаше неразрешим. При установените от правилника обстоятелства, никоя страна не би могла да атакува. Едновременно и двете страни трябваше да се защищават. За момент с неудоволствие се възхити, че Сол е по-умен отколкото е очаквал. Бяха тук като равни, задънени в патова ситуация, а напрежението растеше.

Кой ще действа пръв? Кой пръв ще сгреши?

Въпреки страха си, Елиът беше изненадан. Беше очарован.

— Да правим нещо? Защо? Нищо, разбира се.

Кастор се намръщи.

— Ще оставим системата да го свърши вместо нас.