Братството на розата

— Ще те наблюдават.

Без съмнение, друга двойка щеше да дойде. На смени през цялото денонощие. За двеста хиляди можеш да си купиш дяволски много защита.

Той слезе по стълбите. Последваха го. Предположи, че не би било трудно да научи номера на стаята на Елиът. Но какъв беше смисълът? Не можеше да се приближи без охраната си. Би могъл да опита да ги заблуди, но това би му навлякло повече неприятности. Още нещо — не беше решил как да избяга. Колкото повече мислеше за това, толкова повече започваше да се чуди дали изобщо е възможно. За да отмъсти за брат си, трябва да убие баща си, а за да остане жив не би могъл да го убие. Противоречията притискаха мозъка му.

Трябваше да има начин. Реши, че не знае достатъчно и започна разследване. Проучи дома — разходи се през фоайето, етажите, ресторантите, медицинската клиника, а после и отвън — игрищата, градините. Охраната му го следваше плътно, близо до него. Но гостите усещаха, че има някакъв проблем и спазваха дистанция. Техните хитри погледи го накараха да се замисли как може да използва нервността им в свое предимство.

Той прегледа плувния басейн и игрището за голф. „Трябва досега да са казали на Елиът, че съм тук“ — помисли си. „Така че, какво би направил той? Логичният избор е да си остане в стаята. Той знае, че аз никога не бих рискувал да отида там. Но колко дълго би могъл да остане затворен? Той знае, че аз не смятам да си тръгна. Ще се откаже да се крие завинаги. Вместо той да реагира, той ще иска да ме принуди аз да реагирам.

Но как?

Каквото и да е, ще се случи скоро. След като е решил да се покаже, изобщо няма да се тормози да чака. Той ще приеме неизбежното и веднага ще наруши патовата ситуация.

Но къде? Старецът е прекалено крехък за боулинг или тенис. Въпреки това има нужда от почивка. Какво би…?“

Не можеше да е нещо друго. Сол кимна от задоволство и тръгна към строящата се оранжерия близо до пистата за дълги бягания в задната част на вилата.

Хареса му да си представя различни начини да я използва.

Но къде би отишъл старецът, докато завърши строежа?

— Не знаех, че обичаш риболова.

Елиът чу гласа зад себе си и се извърна. Реката беше широка и спокойна, обрасла с дървета и храсталаци по двата бряга. Но на това място се спускаше тревист склон към една полянка — тиха и чиста. Водата миришеше сладко, но от време на време вятърът донасяше горчивата миризма на загниваща растителност.

Мъжът на края на единия бряг беше загърбил слънцето. Светлината заслепи Елиът. Той вдигна ръка, за да прикрие очите си и кимна.

— Не помниш ли нашите екскурзии, когато ходехме за риба? Да, харесва ми. Но рядко имам време за това. Сега, когато почти се пенсионирах… — той се усмихна, отпусна кордата и подпря въдицата на брега.

— О, добре си спомням тези екскурзии за риба — гласът на Сол бе дрезгав от ярост. Синусите в гърлото му се бяха стегнали, почти го задушаваха. — Само ти и аз — той сякаш го дебнеше на брега. — И Крис.

Загледа се в Елиът. Сламена шапка, риза на червени карета, стегнати нови дънки и гумени ботуши. Отново продума.

— Без черен костюм и жилетка?

— Да ходя за риба така? — Елиът се усмихна. — Не нося официални дрехи през цялото време. Забравил си как се обличах, когато ти, аз и Крис ходехме на тези екскурзии.

— Постоянно се връщаме към Крис — Сол посивя от гняв, стисна здраво юмруци и се приближи.

Елиът не му обърна внимание и се наведе към кутията с такъмите.

Сол вдигна ръка, все едно се прицелваше.

— По-добре е да не вадиш от шибаните си шоколадови пръчки.

— Страхувам се, че нямам „Бейби Рут“. Съжалявам. Ще ми се да се бях сетил, като спомен за добрите стари времена. Не, само сменям стръвта.

Пъстърва, голяма тридесет сантиметра, скочи над водата. Тя грабна една буболечка от повърхността и се гмурна отново, като остави широк кръг след себе си.

— Виж какво изпуснах. Аз използвам изкуствена стръв, а то трябвало да е муха.

— Стръв — ноздрите на Сол се разшириха. — Поразпитах наоколо. Имаш двама бодигарда.

— Компаньони. Да, така, е. Кастор и Полидевк.

— Искаш да кажеш Макелрой и Конлин.

— Много добре — кимна Елиът. — Щях да се разочаровам, ако не си беше свършил домашното.

— Още сираци, които си излъгал — бесен, Сол се огледа наоколо. — Добре, къде по дяволите са те?

— Струва ми се, че играят тенис — Елиът вдигна втора въдица. — Те не ходят навсякъде с мен.

— Не се ли изнервяш така — да бъдеш тук сам?

— В неприкосновено убежище? Защо да се притеснявам. Аз съм защитен.

Сол се приближи.

— Грешиш.

— Не, ти грешиш — Елиът гневно захвърли въдицата. — Ти загуби. Признай си. Ако ме убиеш тук, ти също ще умреш. След всичките тези години, знам как мислиш. Не би бил доволен, освен ако не избягаш. Обаче не можеш.

— Може би.

— Това не ти върши работа. Ти искаш да си сигурен — гърдите на Елиът се повдигнаха. — Затова съм днес тук, сам. Можех да се скрия в стаята си, но съм прекалено стар, за да си губя времето. Това място е достатъчно гадно. Сигурно си усетил настроението. Гостите са вече мъртви. Те просто не знаят достатъчно, за да разберат, че са победени.

— Ти си изкопа гроба.